Когато ѝ споделих мисълта си за женската гравитация, тя каза:
— Може би космическата гравитация е също като усещане за собствената красота. С тази разлика, че красотата на небесните тела може обективно да се изчисли — тя е пропорционална на масата им. При жените е по-скоро обратното.
Дори и в този мил отговор липсваше личното ѝ присъствие — само проблесна отражението на моята мисъл, все едно си играех на огледален пинг-понг с невидимо същество.
Разликата между Юка и биологическия вид „жена“ бе в това, че Юка нямаше как, както се изразява Библията, да я „познаеш“.
Всеки съблазнител знае: има момент, след който всяка красавица престава да бъде загадка и започва да омръзва. Това съвсем не означава, че в нея не е останало нищо загадъчно — загадъчно може да е напълно всичко. Но то престава да е интересно. Силно се изморяваме от постоянния живот в полето на чуждото съзнание, което регистрира всяка наша въздишка или кихане: някой ми обясняваше, че точно това ни прави реални от гледна точка на духовната физика.
При Юка нищо подобно нямаше. Тя не се опитваше да предизвика моето възхищение, затова се наслаждавах на всяка нейна фраза и всяка постъпка. Тя не се опитваше да бъде загадъчна, което я правеше неизразимо, недостижимо тайнствена. Притежаваше истинска сила. Но я използваше с една-единствена цел — да направи живота ми по-интересен и по-добър.
Трябва да се признае, че успяваше.
Предишните ми любовници сега ми се струваха като бодливи кукли от кована мед в музея на мъченията, от който като по чудо съм се измъкнал на свобода. Вероятно същото са изпитвали и други клиенти на „Парка на елените“ — не е трудно да се досети човек защо това заведение е толкова ненавиждано от светските дами.
Животът ми се промени значително. Почти цялото си свободно време прекарвах в „Червената къща“, избягвайки обичайните развлечения на моето ново обкръжение. Загубих интерес към политиката, конните състезания, спортните каляски и чуждите жени. Рядко ме посещаваха приятели. Поглеждайки от време на време подозрително към Юка, те разговаряха с мен ласкаво и пестейки думите си, като с неизлечимо болен, когото се страхуват случайно да обидят, си заминаваха при първа възможност.
Юка обикновено пускаше по някоя шегичка по техен адрес — без да я чуят — като невинно убождане. Убождането бе напълно достатъчно, за да излезе от госта целият въздух, като през дупчица на балон, така че не съм тъгувал особено за ничия компания.
Редовно ме посещаваше само моят монах наставник, идващ да ми напомни за възвишеното и вечното — да върне ума ми към състояние, подобаващо на бъдещия Пазител. Юка оставаше в ъгъла на стаята зад паравана, замряла неподвижно така, че никой от нас не я забелязваше.
Изглежда, че наистина я интересуваха онези душеспасителни лекции (наставникът ми бе бивш поет лауреат в „Желязната бездна“ и изразяваше изтърканите истини образно и красиво). Монахът не знаеше, че и Юка е в стаята.
Веднъж се случи нещо забавно.
Наставникът ме накара да седя на пода, докато не почувствам болка в стъпалата — и дълго не ми разрешаваше да помръдна. След това каза:
— Ние непрекъснато сменяме позите на тялото си, понеже никоя от тях не е напълно удобна. Всеки го е научил още от детството си. Същото важи и за състоянията на ума. Ние постоянно променяме позата на ума си — посоката, в която е насочен, — защото никоя от откриващите се перспективи не е напълно удовлетворителна. Вътрешният живот на човека се свежда към това, че многократно за минута той прескача от една безизходност към друга, без дори да го осъзнава. А когато той усеща, че даден миг си струва да се задържи по-дълго, той веднага го напуска, за да напише стихотворение от рода на „О, миг, поспри…“37.
Реших че, като бивш поет лауреат той добре знае за какво говори.
Точно тогава Юка тихичко се изкашля зад паравана. Стори ми се, че не се сдържа да се разсмее и се опита да замаскира това по този начин.
Наставникът чу и ме погледна. Аз повдигнах рамене. Монахът беззвучно се изправи, измъкна изпод расото си броеница, направена от малки медни черепи (сериозно оръжие в ръцете на трениран мъж) и с меки котешки стъпки тръгна към паравана. Разбрах, че си мисли за шпиони, покушения и други подобни. Продължавайки движението си по стаята, продължаваше да говори:
— Никоя от позите на ума не съдържа щастие. То винаги е някъде наблизо. Но, понеже умът ни непрекъснато си сменя позата, започва да ни се струва, че щастието бяга от нас. Въобразяваме си, че ей сега ще го настигнем. А после решаваме, че в някакъв миг не сме улучили, изостанали сме и сме изпуснали шанса си…