Монахът се спря до паравана.
— Последното е особено мъчително — продължаваше той. — Но като всяко човешко страдание, това е бълнуване за миражи. Изпуснатото никога не само не е било наблизо — не го е имало никъде. Ние сме само изтриваща се памет за върволицата на сменящи се една с друга умствени пози във времето без начало. Единственият смисъл на тази древна комедия — или, по-скоро, трагедия на ситуациите — е в бягството от неудовлетвореността, съдържаща се във всяка от позите. Тази саморазвиваща се пружина не разбира, че бяга точно онова, от което ти се иска да избягаш — и единствено то ще бъде намерено в края на краищата. В това неведение е естеството на човека — и вечният двигател на историята…
С тези думи монахът отхвърли паравана и видя почтително приведената Юка. Изправяйки се, тя вдигна очи и каза:
— Но ако не променяме цял живот позата на ума, то няма да ни остане нищо друго, освен да станем онази форма, която сме приели. Няма да има просто къде да се денем. Нима не с тази цел вие, почтени майсторе, станахте монах? Иначе от расото ви няма изобщо никакъв смисъл.
Монахът се усмихна. След това вдигна паравана и го постави на мястото. Изглежда, бе впечатлен от думите на Юка и реши, че тя има право да присъства по време на уроците ни.
Но аз със сигурност знаех, че Юка говори за себе си, а не за него. От този ден започнах да я разбирам по-добре — доколкото това е възможно с такова странно същество. Между другото, колкото по-малко прилича на нас другият човек, толкова по-лесно е да се влюбиш в него. Мисля, че това е биология.
Сега исках само едно: да ме оставят в „Червената къща“ намира и насаме — така бих могъл спокойно да играя на шашки с Юка. Говоря за „шашки“, понеже тя ме биеше на шах.
Би трябвало да се сещам за думите на монаха наставник, че животът за кратко придобива привидно съвършенство само за да ни нарани по-болезнено със своето непостоянство (за това е виновен не самият живот, добавяше той, а нашият ум, опитващ се да намери опора, смисъл и красота при залаганията в танца на напръстниците на пазара, топчето изпод които е било откраднато преди десет хиляди години).
Когато най-после свикнах с щастливото и безгрижно съществуване в „Червената къща“ и дори започнах да намирам в него благородна скука, сладкият ми сън бе прекъснат по най-неочакван начин.
V
Един ден с Юка излязохме на разходка в гората.
Това не бе точно гора — по-скоро голям парцел от прилежащия към къщата парк, стилизиран като гъсталак толкова реалистично, че от истинска изоставена дива гора го отличаваха само значителните разходи за ландшафтни дизайнери.
Гъсталакът бе направен непроходим поначало, но по-късно големите бяха отъпкали няколко пътечки, маркирани с едва забележими знаци по стволовете на дърветата. Разхождайки се по тайните пътечки, можеше комфортно да се прехвърляш през дерета и ручеи, винаги намирайки твърда опора под краката си — и да съзерцаваш поетичната пустош наоколо.
Юка доста обичаше тези разходки. Подозирах, че тя отиваше точно в гората, когато ми се искаше да остана за известно време сам или пък имах упражнения. По необясним начин всичко усещаше сама, без да я подсещам — и се скриваше от погледа ми. Но в гората ние често ходихме заедно.
Така беше и този ден. Близо час кръжахме по пътечките, не задълго се уединихме в беседката „Рай №3“ до брега на ручей, сетне се покатерихме по почти отвесния склон на дерето (от корените на дърветата в стената му се бе оформила удобна стълба, все едно направена от човешка ръка) — и излязохме на голяма поляна.
Вдигнах очи и замръзнах.
В центъра на поляната имаше висока кула. Беше едно към едно като фрагмент от стара картина, изобразяваща Бастилията в Париж — само че без крепостните стени до нея. Кулата изглеждаше овехтяла и потъмняла от времето.
Със сигурност не беше тук при предишната ни разходка. Юка се обърна към мен.
— Какво е това?
— Не знам — отговорих. — Нека да видим.
Тя ме хвана за ръката.
— Да не би да е капан?
— Не мисля — отговорих аз. — Никой не знаеше, че ще дойдем насам.
Думите ми едва ли я успокоиха (те не успокоиха и самия мен), но Юка тръгна към кулата заедно с мен.
Това, че на горската поляна се е появила каменната постройка, не изглеждаше странно. Технически бе възможно да бъде пренесена дотук за няколко часа. Но дори месец не би стигнал на някого да я впише в пространството по такъв естествен начин.
Кулата бе заобиколена с трева и цветя. По тях не се забелязваше и най-малка следа от строителни дейности. Стърчащите над земята части на фундамента — каменните плочи, обгръщащи кулата като пръстен — бяха покрити с петна от мъх и онази особена патина, която се получава при редуването на дъжд с горещини. Между камъните бяха пуснали корени две прораснали дръвчета. Все още малки. Но по никакъв начин не биха могли да израснат за няколко дни.