Юка отново се поклони. Стори ми се, че Пазителят все пак успя най-после да я смути. „За тази цел — меланхолично си отбелязах аз — е нужно да помолиш красавицата не да се съблече, а да се облече.“
Докато Юка си навличаше шортите и ризата, Пазителят се обърна към мен.
— Браво — каза той. — Одобрявам твоя избор. Тя е не само хубава, но и умна — истински шедьовър на „Парка на елените“.
Но не се надявай, че може да има възпитание, способно да промени женската природа. Такова не съществува. Затова не създавай ситуации, в които природата ще може да излезе наяве…
Пазителят направи пауза, като че ли искаше да запомня добре тези думи. Повдигнах рамене.
— Нищо — каза той. — Ще ме разбереш по-късно. А сега, Алекс, ще те помоля да застанеш зад креслото ми. Ще се наложи да ме возиш из залата. Аз мога и сам да го придвижвам, но бих искал изцяло да се съсредоточа върху разказа си.
Той погледна към Юка и поясни:
— Аз мога да ходя, но това изисква от мен големи усилия.
Облегалката на креслото бе снабдена с удобна скоба — специално за придвижването му. Поисках да затворя капандурата, през която двамата с Юка се качихме в залата, за да не пропадна по случайност в нея с някое колело. Обаче от нея не бе останала никаква следа.
— Примамих те тук не за да беседвам с твоята приятелка за простатата — ми каза Пазителят. — Общо взето, разказът ми е предназначен за твоите уши. Но нямам нищо против и тя да присъства при нашата беседа. Ако нещо ти се стори неясно, питай веднага — пълното разбиране е много важно.
— Аз също ли мога да задавам въпроси? — попита Юка.
Пазителят кимна.
— И тъй — каза ми той, — слушай внимателно. Това, което ще ти разкажа, всеки Пазител съобщава на приемника си лично — такава е традицията. Но в тайната са посветени и други хора, много малко на брой. Предимно монаси. Но не само — сред твоите познати всичко знае например Галилео. Можеш да обсъждаш чутото с него. Е, или с нея…
Пазителят погледна към Юка и по едва забележимото трепване на очите му разбрах — той се усмихваше под маската. Юка се усмихна в отговор и усетих леко убождане от ревност.
— Ако в детството си не сте пропускали часовете по история — започна Пазителят, — трябва да помните, че древната култура на Старата земя е била унищожена от Катаклизма, или Апокалипсиса в началото на XIX век, което се е случило в пълно съответствие с библейското предсказание. Възродили сме се само по чудо — Висшето същество решило да даде на хората последен шанс, като е взело в новия прекрасен свят най-добрите… бла-бла-бла… Малцина са се спасили и получили дом в новата Земя, създадена за тях от Господа Франц-Антон. Всичко това е лъжа. По-точно, полуистина. В действителност, приятели мои, Катаклизъм не е имало.
Очаквах да чуя нещо радикално, но не чак толкова.
— Как така не е имало? — попитах.
— Така — отговори Пазителят.
— И Трансмиграция също?
— Все пак Трансмиграция е имало. Но не такава, за която учат в училище.
— Тогава къде е изчезнал Старият свят?
— Той си е там, където си е бил — отговори Пазителят. — Онова, което нашата историческа наука нарича Катаклизъм, е просто моментът на разделянето. Така да се каже отпъпкуването на новия свят от предишния, който е останал на място. Катаклизмът е мит, който обяснява липсата на връзка с миналото, изчезването на всички паметници на културата, на цялото материално наследство на човечеството. Почти всичко — някои неща от нас бяха…
— Реставрирани — предположих аз.
— Пресъздадени — поправи ме Пазителят. — С абсолютна точност, в целия им блясък и величие. Нашите пирамиди, нашата арка на Константин, нашият Нотр Дам — това са само копия. Ние не крием това. Но например Михайловският замък, където в момента се намираме, не е копие, а развитие на идеята, заложена някога в основата на петербургския дворец на Павел Алхимика.
— Какво е станало със Старата земя? — попитах аз.
— Нищо. Земята дори не е забелязала раждането на Идилиум.
— Не разбрах — признах си честно.
— И не е чудно — усмихна се Пазителят. — Откарай ме до ей онази фреска…
Той вдигна пръст и посочи накъде.
Фреската изобразяваше човек в камзол и с перука. Той имаше грубо, чувствено лице на боксьор — а косата на главата му напълно би могла да си е неговата, сресана така, че да изглежда като перука (подобен конформизъм се изискваше при двора на всеки плешив крал).