Разбира се, че знаех кой е това. Това бе Господ Франц-Антон в своя земен ипостас — преди да стане Избраника и Благодатта, която вдъхва живот на света. Но толкова реалистичен (да не кажа безмилостен) портрет не бях виждал никога.
— Господ Франц-Антон ли е? — попитах аз.
— И да, и не — отвърна Пазителят.
— Какво означава „и да, и не“?
— Този човек го наричаха Франц-Антон Месмер — каза Пазителят, подчертавайки чрез интонацията думата „човек“. — Той е имал два различни живота. На нас е известен като божественото същество, намиращо се при изворите на Трансмиграцията и на нашето Възраждане след Катаклизма. Днешната ни теология твърди, че той е овладял властта си над Флуида по волята на Върховното същество, извел е хората към новия свят — и е предал изкуството си на Ангелите, охраняващи нашия свят. А в Старата земя го познават като учен, създал странната и ненапълно научната теория за животинския магнетизъм, която по-късно е била обявена за шарлатанство. „Флуид“ през онези дни наричали силата, която той уж задвижвал със своите пасове…
— Звучи като светотатство — поклатих глава. — Да бях споменал нещо подобно във фаланстера, бих си издействал бой с пръчки.
— Сега ще се опитам да ти обясня всичко — каза Пазителят. — Франц-Антон Месмер е бил учен, който изследвал наред с другото и хипнозата. По-правилно казано, внушението — думата „хипноза“ през онези дни още не се е използвала. Той е живял по времето на Луи XVI, който проявявал сериозен интерес към неговите опити. Вярно е, че интересът понякога се сменял с недоверие… Но това няма значение. Месмер е направил велико откритие. По-точно, преоткрил е онова, което било известно на хората още от най-дълбока древност.
— Какво е то? — попитах аз.
— Ако се внуши на човек някаква илюзия — каза Пазителят, — то в неговото субективно пространство тя може да се превърне в реалност.
Аз се подсмихнах.
— Това го знае всеки, който е сънувал, Ваше Безличество. На това се основава Великото приключение на всеки солик. Някои смели и жлъчни умове наричат „каминг ин“ просто сънен блян, продължаващ цял живот.
— Благодаря за напомнянето — усмихна се Пазителят. — Но Месмер е открил нещо по-голямо.
— Какво точно?
— Ако една и съща илюзия се внуши на няколко човека така, че те да я споделят напълно, то за тях тя ще стане реалност, вече не просто субективна, а обективна. Обща за всички. Това ще бъде реалност, в която те ще се озоват заедно. Ще общуват и ще започнат да обсъждат своята колективна халюцинация, укрепвайки я с всяка свързана с нея мисъл и произнесена за нея дума. Колкото по-силно са убедени те в нейната достоверност, толкова по-издръжлив и по-непоклатим ще стане новият им свят.
— Е, това вече звучи невероятно — казах аз. — Казват, че най-голямата трагедия на соликите е точно в това, че не могат да се впуснат във Великото приключение по двама. Самата дума „солик“ е напоена със самота. Те са принудени да се завръщат от своя свят, за да обичат истински — и да раждат истински деца. Учиха ни, че това е закон. Той гласи: „Онова, което вижда един, може да е създадено от неговия ум. Онова, което виждат двама, е създадено от Върховното същество.“
— Вярно е — съгласи се Пазителят. — Напълно вярно. Този закон на практика разделя общото от частното. Но Върховното същество изобщо не възразява срещу това двама или трима да виждат едно и също нещо. Проблемът е в това как да се постигне.
— Смятам, че е невъзможно — казах аз. — Когато в училище ни показваха една и съща картина, а после я скриваха от нас, всеки я възпроизвеждаше малко по-различно. Включваше се фантазията. А да накараш фантазията на няколко човека да работи абсолютно еднакво е невъзможно.
— Точно в това била същността на откритието на Месмер — отговори Пазителят. — Той разбрал как да се постигне.
— Как?
Пазителят посочи следващата фреска и аз приближих креслото към нея.
— С помощта на ето този уред.
На стената бе изобразено устройство с доста странен вид. То приличаше на голяма дъбова бъчва, изработена от майстор на скъпи мебели, — цялата беше покрита с инкрустации. От бъчвата стърчаха осем метални въдици. От тях се провисваха дълги пръти, също от метал. Върху капака на бъчвата бе разположена кръгла решетка, съединена с въдиците с нещо като маркучи. Отстрани към бъчвата бяха закрепени сиви въжени корсети — в тях, изглежда, са обличали (или впрягали) хора. Във всичко това имаше нещо плашещо, инквизиторско.
— Това е тъй нареченият baquet — каза Пазителят. — Ние все още го наричаме на френски — само че вместо „бакѐ“ понякога казваме просто „бака“. При нас неговото използване е строго регламентирано… и засекретено до такава степен, че в днешно време никой дори не помни за съществуването му. За това следят не хората, Алекс. За това се грижат Ангелите. Наложи се да пренапишем собствената ни история, за да прикрием онази роля, която тази грозничка дървена каца е изиграла в създаването на Идилиум.