Бяхме в асансьор.
През матираната стъклена врата се забелязваше контурът на креслото и два силуета — единият с идеално кръгла глава, другият — с триъгълна шапка… Над креслото излетя за прощален поздрав ръката на Пазителя — и ние потеглихме надолу.
Когато асансьорът спря, вратата се отвори настрани.
Видях храсти, окастрени във формата на кълба и пирамиди. Сякаш някаква лека сила ни изтика двамата с Юка навън. Отзад подухна топъл вятър и като се огледах, нямаше вече никакъв асансьор.
Намирахме се в градината на „Червената къща“ — на една от пътечките за разходка. Градинският голем щракаше с голяма ножица недалеч от нас, оформяйки поредния храст в идеална геометрична фигура.
— Господ Франц-Антон да ни е на помощ — неволно промърморих аз.
Изведнъж ми се стори, че всичко, което ни обкръжава, може да се свие по същия начин за секунди и да се превърне в каквото и да е — дворец или клетка. Преди никога не бях изпитвал толкова остра несигурност за случващото се. Чудех се какво ли ще каже Юка и погледнах към нея.
— Да вървим да пием чай — усмихна се тя. — И знаеш ли какво? Днес ще си позволя цели три шоколадови бонбона.
VI
С мълчаливо взаимно съгласие ние с Юка не обсъждахме чутото от Пазителя и не правихме предположения за това как може да завърши неговият разказ. Вместо това играехме на карти и шашки.
На няколко пъти тя предлагаше да се разходим в гората към кулата. Не се съгласявах: не ми се искаше тя отново да се появява пред очите на Николо III. Боях се, че този път Юка със сигурност с нещо ще го ядоса.
След ден или два отидох в гората сам — не намерих никаква следа от кулата.
— Само трева и храсти — казах аз на Юка по време на вечеря. — Нищо не разбирам. Може би кулата е била илюзия?
— Може би — отговори тя. — Или може би илюзията е в това, че сега я няма. Откъде да знаем? Хайде да отидем заедно още веднъж. Може би тя отново ще се появи?
— Влече те към Пазителя? — попитах аз. — Искаш да го видиш? Да се преместиш в неговия харем? Това е съществено издигане.
— Моля, не приказвай глупости — намръщи се тя. — Не вярвам, че можеш сериозно да смяташ така.
Тя се беше досетила. Бях сериозен, но само на една четвърт. И точно тази моя сериозна четвърт изрече:
— Между другото, бих искал да те попитам. Как изобщо се осмели да говориш по подобен начин на Николо III? Да питаш за възрастта на неговите приятелки? Да не говорим, че това не само е неучтиво, но е и грубо неспазване на етикета.
Помислих, че ще отговори, че Пазителят я е накарал да се съблече и точно той е извадил ситуацията извън рамките на етикета. Във всеки случай аз бих отговорил точно така. Но тя пак ме изненада.
— Нищо не разбираш — каза Юка. — Това беше придворен комплимент. Негово Безличество едва не загрухтя от щастие и възторг като малко прасе.
— Моля? — изумено казах аз.
— Нищо не ласкае един възрастен мъж така, както намек за половите му възможности. По-специално — за неговата хипотетична способност да се справя с млади кобилки.
— И на това ли са ви учили?
— В първи курс — усмихна се тя. — Основите. И не се притеснявай за Пазителя, Алекс. Той има дълъг и хаплив език. Може да се оправя с жените — независимо дали са прави, или легнали.
Не знам защо, но се ядосах.
Това ме изненада и след вечерята се оттеглих в стаята за медитации. Там дълго се вглеждах в ума си и проумях, че в съзнанието ми е израснал пълноценен любовен триъгълник, където аз и Негово Безличество се състезавахме за Юка. Но не само това — изпитвах ревност. Силна, неконтролируема ревност. И тя правеше Юка много по-красива и желана.
У мен се появи усещането, че Юка все пак бе приложила изкуството си за съблазняване — но не можех да разбера как го е направила. В най-добрия случай тя бе хвърлила на вятъра мъничкото семе, а отровната роза с шипове я е отгледал от това семе моят собствен ум, при това без да забележа. Започнах да осъзнавам, че в тази област не трябва да се състезавам с Юка: да се атакува с метла в ръка гладиатор в пълно бойно снаряжение е най-малкото неразумно.
Аз дори не улавях как тя нанасяше удари. Можех само да се досещам по промяната на своите усещания, че невидимото и неуловимото острие за пореден път бе докоснало сърцето ми. Но нямаше в какво да я упрекна — тя, ако погледнем обективно, не се опитваше по никакъв начин да въздейства върху моя ум.
Тя просто не ми пречеше да свърша всичко сам. Точно в това, очевидно, е разликата между кокетка, забавляваща един мъж с глупавите си опити да го превърне в роб, и съблазнителка от висша класа, никога не падаща дотам, че да съблазнява.