— А защо точно монах?
— Не знам — каза Юка. — Може би за да не полепват чуждите коси по шапката. Монасите са с бръснати глави.
— И какво следва? — попитах аз.
— Момичетата взимат две метли, връзват ги на кръст и увиват с парцали. Получава се куклата на Пазителя. После я обличат в хавлия и ѝ слагат тази триъгълна шапка.
— И…?
Юка затвори очи и мечтателно се усмихна. Изглежда, споменът ѝ беше приятен.
— Те се събират в полунощ, палят огън, играят хоро и пеят.
И всяко момиче удря куклата три пъти с обувка по главата. Точно под триъгълната шапка, където при човека се намира челото. След това поставят куклата в ковчег, подпалват го и започват да го прескачат. А онова, което остане, го спускат надолу по реката.
— А триъгълната шапка? — попитах аз с интерес.
— Връщат я в кабинета по история. Един път тя силно пострада от огъня и сега краищата ѝ са обгорени.
— Покажи ми как танцуват — помолих аз.
Юка стана, протегна ръце настрани, все едно се включваше в хорото, и бавно тръгна в кръг, тананикайки си проста и приятна мелодия. След няколко крачки тя отпусна дланите на невидимите приятелки, свали обувката от крака си и три пъти плесна празнотата отпред. След това се направи като че ли бута нещо от брега. Очевидно ковчега с овъгления Пазител.
— Нямам смелост да го повторя — отговори тя, връщайки се на масата. — Много е смущаващо. Преправихме го от няколко древни частушки41 и заклинания. Още от времето на Николо II, който имаше подобни склонности. Като цяло нещо обидно и нецензурно. Както всяка истина впрочем.
Изведнъж забелязах едва забележимо движение и погледнах нагоре. Недалеч от мястото, където Юка се спря, за да напляска въздуха със своята обувка, се случи нещо странно.
Стената на павилиона се покри с дребни фини вълни и внезапно се плъзна на две страни, като че ли дъбовият панел и висящата на него гравюра с морската кула са били изписани на опъната тъкан и някой мина през нея с бръснач.
Видях Пазителя, облечен във военен халат и с черна маска. Зад него стояха двама монаси в оранжеви роби. Единият държеше в ръцете си фасции със стърчащи брадвички. Другият имаше на главата си церемониална черна триъгълна шапка със златни ширити.
Ние с Юка скочихме от масата и извършихме на пода мълчалива прострация пред тези свещени символи.
Пазителят направи знак на монасите да останат намясто и влезе в стаята. Дупката в стената бавно изчезна, скривайки спътниците му — на нейното място остана черно петно с потрепващ спираловиден орнамент.
— А аз се чудех защо всяка година по време на лятното слънцестоене ме боли глава — каза Пазителят, гледайки към Юка. — И лекарите не могат да кажат нищо определено…
— Моля, накажете ме, Ваше Безличество — прошепна Юка, снишавайки се към пода. — За моето поведение няма прошка.
— Не мога, мило дете — отговори Пазителят. — Дори не си въобразявай. Бих могъл да затворя очи за това, че ти си над двайсет, но уви — ти си приятелката на моя приемник. Въпреки това признавам, че ако те бях срещнал преди няколко години, то, най-вероятно, и досега бих те наказвал.
Юка почервеня.
— О, ти все още не си забравила как да се изчервяваш — Пазителят се засмя. — А може би по-скоро вече си се научила? Втори курс, предполагам?
Юка още повече се изчерви. Но не каза нищо.
— Две на нула — каза Пазителят. — Сядайте, деца мои, вече се поклонихте. Стига.
Седнахме по местата си. Пазителят беше в добро настроение и предположих, че днес lese majeste42, най-вероятно, няма да падне върху нас с цялата си тежест.
Нашият гост взе трети стол и седна на масата до нас.
— Алекс — каза той, — нали това е много по женски — да те удари три пъти по челото, а след това да поиска да я накажат.
— Вие сте напълно прав, Ваше Безличество — отговорих.
— Точно затова ги обичаме — каза Пазителят. — Те като че ли правят света по-добър със своята наивност. Ние мислим — ако тези трогателни безхитростни същества успяват да оцеляват редом с нас, то може би нашият свят не е толкова жестоко място, както ни се струва? Чак когато разберем колко е хитра тази безхитростност, осъзнаваме колко е безмилостен светът всъщност.
Той измести поглед към рамката със сини и червени кубчета.
— Аха, знам… Сигурен съм, че ти постоянно губиш на тази игра.
— Понякога печеля — отговорих.
— Примерно веднъж на всеки четири партии? — попита Пазителят.
— Понякога по-често.
Пазителят се засмя.
— Те го правят специално. За да може колкото е възможно по-дълго да поддържат интереса в нас. Така че не вярвай, моето момче, не вярвай…