Разбира се, ако това се върши добросъвестно, припомняйки си всяка стъпкана мравка, ще се наложи Пазителят да чака твърде дълго, затова на практика се препоръчва т.нар. бързо Голямо покаяние: покайващият се осмисля само онова, което изплува от паметта му от само себе си. Ако се покайва солик, той си припомня създадения от него самия свят — и оплаква недостатъците му.
Но двадесет и две годишната ми съвест бе не просто чиста — тя дори веднъж не е вадена от калъфа, в който се съхранява. При моя начин на живот никога не е имало повод за това, тъй като аз бях от рода Де Киже — което се считаше едновременно и за висша чест, и за проклятие.
Проклятието на рода ни е в това, че всички Де Киже са обречени да живеят в Идилиум. Те не могат да се оттеглят в личното си пространство. Но пък е известно съждението на диалектиците за нас: ако ти си Де Киже и си израснал в Идилиум, то по този начин той е твоето творение, поне отчасти. Затова при подобни религиозни процедури ни се налага да мислим за Идилиум и да се покайваме за недостатъците му (или за това, което поради неразумността си приемаме за такива).
И точно с това се захванах.
Идилиум, мислех си, без да бързам, е голям остров или малък континент, на кой както му харесва. Благодарение на особеностите на релефа тук има множество различни климатични зони. Наоколо е море. Околосветски пътешествия никой не е предприемал, но ако все пак го направим, то на нашия свят вероятно ще му се наложи да се раздели с приятната неопределеност на своя статус и да се превърне в залято от водата кълбо.
Столицата ни носи същото име — Идилиум, въпреки че имаше много опити за преименуване: ту на Пауловил, а даже и на Архатопавловск (което според мен намирисва на истинска Асирия). Най-изящен за мен от предлаганите варианти бе Светопавловск, но и той не успя да се наложи. Причината вероятно е в това, че терминът Idyllium15 е въведен от Тримата Възвишени — и няма по-добър начин за увековечаване на паметта на някого от тях.
Столицата ни е доста скучна. Тук постоянно се навъртат предимно чиновници и монаси, посветили се на защитата на мирозданието и постигане на тайните му. Те са членове на ордените „Жълтия флаг“ и „Желязната бездна“ (лесно се различават по татуировките; освен това при първите медитативните резонатори са като малка медна глава, а при вторите това е череп).
На тези ордени дължим твърде много — по отношение както на техниката, така и на културата. Именно те са създателите на Corpus Anonymous, както наричат съчиненията на монасите — писатели и поети, дали обет за анонимност. Но не само монаси живеят в столицата — всеки може да се засели тук, и има доста хора по улиците.
Като казвам „обречен да живееш в Идилиум“, това не означава, че участта на Де Киже е чак толкова горчива. Идилиум си е напълно щастливо местенце и няма причини да бягаш от него. Това е централният кръстопът на света — възелът, който прави възможно съществуването на цялото разнообразие на базиращите се на него лични вселени.
Ако живеещият в Идилиум човек усеща в гърдите си свобода и сила (а това винаги зависи повече от вътрешни, отколкото от външни причини), а и е надарен с фантазия и воля, то Флуидът ще е благосклонен към него — и човекът получава възможност да извърши онова, което по примера на Бенджамин Певеца наричат „coming in“: да създаде собствен свят. С тази цел той се усамотява на някоя от неопределените ни граници — морски бряг, пустиня, горски гъсталак или която и да е от „вътрешните територии“, както наричат подходящите за тази цел места.
Той се заселва в обикновена колиба, избира си благоприятна за съзерцаване посока и обърнат с лице натам, се съсредоточава върху образите на света, където би искал да иде. Ако душата му е чиста, а съсредоточаването е достатъчно силно, Ангелите се съгласяват да му помогнат и Флуидът въплъщава мечтата му в реалност, отваряйки пред него вратата към новия свят.
Тези хора ги наричат солики (изглежда, терминът произлиза от бракосъчетанието между думите „solus“16 и „стоик“17, но монасите поети виждат в него „солта на четирите велики елемента — земя, вода, въздух и огън“). В официалните писания „каминг ин“ е прието да се нарича Велико приключение, но този израз се използва много рядко.
Понякога соликите се завръщат от личните си пространства — най-често за малко. На улицата веднага може да познаеш завърнал се солик по леко дивия поглед и необичайния външен вид — от напълно отнесен до прекомерно изтънчен.
Соликите са уважавани. Общоприето е, че Тримата Възвишени, нашите бащи-основатели, са първите такива. Но в пълна степен това се отнася, струва ми се, единствено към Бенджамин Певеца заради връзката му с музиката. При Павели Франц-Антон нещата са по-сложни: светът, към който те изведоха избраните от Старата земя, не би могъл да се определи като нечий индивидуален проект, защото сега всички ние го продължаваме.