Ангелът се засмя и разбрах, че е прочел мислите ми.
— Ти си бил в Стаята на Безкрайния ужас — каза той. — Виждам, виждам… Как мислиш, защо тя е наречена така?
— Предполагам — отговорих, — защото там е много зловещо. Аз и досега съм уплашен.
— Това не е безкраен ужас. Теб просто те плаши предположението, че чутото там може да е истина, нима не е така?
— Да — съгласих се аз.
— Но дълбоко в душата си ти все пак вярваш, че това не е вярно? Надяваш се на това? И искаш по-бързо да те разубедят?
Аз кимнах.
— Та така — каза Ангелът. — Тази стая се нарича Стаята на Безкрайния ужас, защото чутата там ужасия ще може до безкрайност да се възпроизвежда в главата ти, ако ти самият не въведеш там ред. Ужасът наистина може да стане безкраен, тъй като от сега нататък ти винаги ще си в състояние да видиш ставащото през призмата на тази версия на битието. Винаги.
— Значи това е истина?
— Само ако ти го поискаш — каза Ангелът. — Ако ти самият направиш този избор.
— Как е възможно това? Това или е истина, или не е истина.
— Кажи, какво е Флуидът? — попита Ангелът. — Истина или неистина?
— Така поставен, въпросът е безсмислен — отговорих аз.
— Също толкова, колкото и твоят. Светът е просто поток на Флуида. Ти самият — също. Пазителят може да придаде на потока всякаква форма. Точно това изкуство ти предстои да изучиш. Този, който управлява Флуида, не се прекланя пред чуждата сила, а още по-малко пред чуждата истина. Но той може да бъде победен от собствената си слабост или страх, което ти добре знаеш от собствен опит. Ако поискаш да бъдеш призрак, Алекс, никой няма да може да ти попречи… Дори аз.
— Добре — казах аз. — Ами ако не искам да бъда призрак, ама изобщо ни най-малко не искам, с това може ли някой да ми помогне?
Ангелът отново се засмя и този път се смя дълго, поглеждайки от време на време към мен от висотата си и всеки път сякаш наново се зареждаше с веселие.
— Извинявай — най-после каза той. — Аз не се смея на теб.
— Ана кого?
— На себе си — отговори той.
— Защо?
— Ние, Ангелите, също се нуждаем от смирение. Гледам те, Алекс, и си спомням, че ти си главната ни надежда. Когато осъзнавам, че точно от теб зависи собственото ми съществуване, ясно осъзнавам, доколко съм незначителен в причинно-следствен смисъл. От това ми става едновременно и смешно… и леко… и спокойно…
Общо взето това беше трудно да се приеме за комплимент.
— Аз също бих искал да ми стане смешно и леко — казах навъсено. — И спокойно също. Някой може ли да го уреди?
— Така да бъде — отговори Ангелът. — Ще ти обясня как всъщност стоят нещата. Във всеки случай от канонична гледна точка.
— Моля ви, направете го.
Ангелът вдигна пръст.
Пред мен на пода нещо проблесна и видях малко тясно ковчеже, украсено със злато и яспис (златни дракони бяха захапали с мустакатите си челюсти жълти топчета яспис — сякаш всеки от тях се опитваше да погълне свое малко лично слънце).
— Какво е това? — попитах аз.
— Тайната част от дневника на Павел Велики. Тя се смята за безвъзвратно изгубена. Според традицията четенето ѝ е позволено само на Пазителя и на няколко най-близки негови съмишленици. Тук става дума за възникването на рода Де Киже. Внимателно прочети всичко — тук и сега. Този документ не е позволено да се изнася от параклиса.
Отворих ковчежето.
Вътре имаше свитък от нещо приличащо на тънка прозрачна слюда със запечатани в нея петна черна пепел — вероятно остатъци от изгорял ръкопис. По черната пепел със злато бяха начертани възстановените латински букви. Надали бих могъл да прочета това, но, за щастие, в ковчежето имаше и свитък с превод.
Взех го в ръце и благоговейно се потопих в четене.