Продължиха по посока на крепостния вал, който поемаше диагонално от кулата и
после извиваше назад към скалната стена. Вьорман забеляза, че кръстове имаше дори във
високия до пояс каменен парапет. И неочаквано запита:
— Интересно, защо не видях нито един кръст на външната стена?
— Защото няма. Всички кръстове са отвътре. Ето, погледнете към тези гранитни
блокове. Вижте с каква точност са издялани. Не се е налагало дори да използват хоросан.
Всички стени на крепостта са изградени по този начин. Тайната на това изкуство е
изгубена.
Вьорман не изпитваше никакъв интерес към гранитните блокове. Той посочи
каменния вал под краката им.
— И казваш, че тук, отдолу също има стаи?
— По два реда във всяка стена, с тясна цепка за прозорец и отвор към коридора.
— Чудесно. Ще станат за казарми. А сега да надзърнем в кулата.
Кулата-бойница също имаше необичаен строеж. Състоеше се от пет етажа, всеки
един с по две стаи. Една тясна стълба пълзеше нагоре на зиг-заг по вътрешната й страна.
Задъхан от мъчителното изкачване, Вьорман се облегна на перилата, които
ограждаха върха на кулата и огледа прохода Дину, който от тук се виждаше съвсем ясно.
Мислено вече разполагаше противотанковите гнезда. Нямаше кой знае какво доверие в
ефективността на 7.92 милиметровите „Панцербуше“, но всъщност не очакваше да му
потрябват. И все пак трябваше да ги разположи.
— Нищо не може да остане незабелязано от това място — промърмори той на себе
си.
— Ако не падне пролетната мъгла — отвърна неочаквано Александру. — Почти
всяка нощ през пролетта проходът се изпълва с непрогледни облаци.
Вьорман побърза да го отбележи мислено. Значи часовоите ще трябва не само да си
отварят очите, но и да се ослушват внимателно.
— А къде са всичките птици? — още не можеше да си обясни изчезването им.
— Никога не съм виждал и една птица в крепостта — отвърна Александру. —
Никога.
— Не ти ли се струва странно това?
— Господин майор, крепостта сама по себе си е много странна, с всичките тези
кръстове и прочие. Престанах да си задавам въпроси още на десетгодишна възраст.
Просто приемам нещата такива, каквито са.
— Кой я е построил? — запита Вьорман и се обърна, за да не гледа очакваното
свиване на рамене.
— Попитайте петима и ще получите пет различни отговора. Някой казват, че е
вдигната от влашки болярин, а други — от непокорен турчин. Има и такива, които смятат, че крепостта е построена по нареждане на папата. Кой би могъл да знае със сигурност?
Истината се е изгубила някъде назад през петте века.
— Нима смяташ, че е толкова стара? — запита Вьорман без да откъсва очи от
прохода.
Когато най-сетне се спуснаха отново във вътрешния двор, вниманието на
Александру бе привлечено от удари по стената. Той се затича да погледне каква е
причината и после забърза обратно към Вьорман.
— Хер капитан, те забиват клин между камъните! — извика той и ръцете му се
сгърчиха от вълнение. — Спрете ги! Ще разрушат стените!
— Глупости! Това не са клинове, а най-обикновени пирони, които ще бъдат
поставени през пет метра, за да поддържат кабелите. Като пуснем генераторите,
навсякъде ще има ток и светлина. Немската армия не се осветява с факли.
Двамата продължиха надолу по коридора и изведнъж видяха един войник, който
пъхаше щика си в цепнатината до вградения в стената кръст. Александру придоби още по-
разтревожен вид.
— А този? — запита възрастният мъж. — Той също ли прокарва кабели?
Вьорман се приближи бързо и безшумно и спря зад гърба на войника. Докато
наблюдаваше как ножът се провира все по-надълбоко в стената, той почувства, че го
облива в студена пот.
— Кой ви нареди да правите това, редник?
Войникът се обърна изненадан и изпусна щика. Лицето му побледня, когато видя, че
към него се обръща не друг, а командирът. Той скочи като ужилен.
— Отговаряйте! — изкрещя Вьорман.
— Никой, господин капитан — войникът застана мирно с наведена глава.
— Каква беше задачата ви?
— Да помагам в прокарването на кабелите, господин капитан.
— И защо не го правите?
— Съвсем не знам, господин капитан.
— Момче, аз не съм ти някой глупав подофицер. Искам да знам, какво те накара да
постъпиш като вандал и да плюеш на честта на немския войник. Отговаряй!
— Златото, господин капитан — отвърна с примрял глас войникът. Звучеше
неубедително и той го чувстваше. — Говори се, че крепостта е била построена за да се