Всяка нейна клетка се противеше на това, което й предстоеше, но нямаше друг избор.
Трябваше да спре баща си, на всяка цена.
— Върни се обратно, татко — рече тя, търсейки в очите му поне искрица от онзи,
предишния човек, когото бе обичала през целия си живот. — Остави талисмана в
крепостта. От самото начало Молашар те е лъгал. Това не е източникът на неговата сила
— талисманът е единственото нещо, което е в състояние да издържи на силата му!
Молашар е враг на всичко добро в този свят! Не бива да го пускаш на свобода!
— Глупости! Та той вече е свободен! И е на наша страна — виж какво направи с
мен! Аз мога да вървя!
— Но само до там, докъдето си тръгнал. Само за да изнесеш талисмана от крепостта
— защото докато дръжката е зад стените и той не може да си тръгне!
— Лъжи! Молашар ще убие Хитлер и ще премахне лагерите на смъртта!
— Той се храни от лагерите на смъртта, татко! — все едно, че разговаряше с глух. —
Веднъж в живота си ме послушай! Повярвай ми! Направи това, което ти казвам! Не
изнасяй талисмана от крепостта!
Той продължи напред, без да й обръща внимание.
— Пусни ме да мина!
Магда опря ръце в гърдите на човека, който я бе отгледал, възпитал и дал всичко от
себе си за нея.
— Послушай ме, татко!
— Не!
Магда напрегна мускули и го блъсна назад с всичка сила. Мразеше се затова, но
нямаше друга възможност. Трябваше да престане да мисли за него, като за инвалид — той
беше здрав и силен — и изпълнен с решимост също като нея.
— Вдигаш ръка на баща си? — запита той с дрезгав, злобен глас. На лицето му
пламтеше гняв и изненада. — Това ли научи след прекараната нощ в прегръдките на твоя
червенокос любовник? Аз съм твой баща! Заповядвам ти да ме пуснеш!
— Не, татко — отвърна тя със сълзи на очи. Никога досега не беше дръзвала да му
противоречи, но трябваше да го стори — не само заради тях двамата, но и заради целия
свят.
Гледката на сълзите й го смути. За миг чертите му се смекчиха и той отново бе
предишния човек. Отвори уста да заговори, после я хлопна. Ръмжейки яростно, Куза се
хвърли напред и замахна с дръжката към главата й.
Рашалом чакаше неподвижно в подземната галерия, обгърнат в мрак. Тишината се
нарушаваше единствено от шума на лазещите по труповете на двамата офицери плъхове,
които бе запратил в калта веднага, след като недъгавия бе отнесъл прокълнатата дръжка.
Скоро тя ще е вън от крепостта и той отново ще е свободен.
И тогава гладът му ще бъде утолен. Ако наистина е вярно онова, което му бе казал
недъгавият и което бе научил от немските войници, тогава Европа отново се бе
превърнала в средище на човешкото страдание. А това означаваше, че след дълги години
на борба и тежки загуби от Глекен, съдбата му най-сетне наближаваше звездния си миг.
Беше решил, че всичко е загубено, когато Глекен го бе зазидал в крепостта, но в края на
краищата, победата щеше да е негова. Човешката алчност го бе освободила от тясната
килия, която бе обитавал близо пет века. Човешката омраза и жаждата за власт щяха да го
дарят със сила, за да стане властелин на планетата.
Той чакаше. Но гладът му бе все така незадоволен. Не идваше очакваният прилив на
сила. Нещо не беше наред. Недъгавият досега два пъти да е излязъл от крепостта. Три
пъти дори!
Нещо никак не беше наред. Той разшири взора си, докато почувства присъствието
на дъщерята на недъгавия. Тя ще трябва да е причината за забавянето. Но защо? Едва ли
би могла да знае…
… освен ако Глекен й е разказал всичко за талисмана, преди да умре.
Рашалом махна едва доловимо с ръка и зад него труповете на майор Кемпфер и
капитан Вьорман се изправиха на крака и зачакаха, неподвижно.
Завладян от хладен гняв, Рашалом се отправи към изхода на галерията. Нямаше да е
трудно да се справи с дъщерята. Двата трупа провлачиха крака след него. Следваше ги
цяла армия от плъхове.
Магда гледаше ужасена как над главата й с убийствена сила се спуска сребърно-
златната дръжка. Нито за миг не бе предполагала, че баща й е в състояние да й причини
зло. Но ето че сега се опитваше да я убие. Спаси я инстинктът за самосъхранение — в
последния миг тя отстъпи назад, сетне се хвърли в краката му и го събори. Стовари се
върху него, вкопчила пръсти в металната дръжка, изви я и я изтръгна от ръцете му.
Той заби нокти в кожата й, драскайки като обезумяло животно, мъчеше се да докопа
отново дръжката и крещеше: