Выбрать главу

мразовития дъх на смъртта. Успял бе да й се изплъзне, но благодарение помощта на

Магда.

Сега везните бяха изравнени. Съединени в едно бяха дръжката и острието — и

мечът лежеше в ръцете на Глекен. Рашалом владееше по-голяма сила, но бе прикован в

стените на крепостта, не можеше да отстъпи и да потърси среща с Глекен в по-удачен

ден. Трябваше да стане сега! Сега!

Глекен внимателно изкачи третия етаж. Беше пуст — нищо не помръдваше, нищо не

се спотайваше в тъмното. Докато пресичаше площадката към четвъртия етаж, той

почувства, че кулата се разтърсва. Площадката под него се разтресе, напука се и се срина, оставяйки го притиснат до стената, стъпил на малък праг. Той надникна над върховете на

обувките, за да види как масивните каменни блокове се сриват сред облак прах на долния

етаж.

Близо беше, помисли си Глекен и пое дълбоко дъх. Но не съвсем.

Той се огледа. Само площадката бе паднала. Стаите на третия етаж бяха

непокътнати. Обърна се и пристъпи по тесния праг към стълбите за четвъртия етаж. В

мига, когато пресичаше една врата, тя внезапно се отвори и срещу Глекен се хвърлиха

мъртвите тела на двама германски войници. Макар да замръзнаха неподвижно в мига,

когато го докоснаха, силата с която летяха бе достатъчно, за да го отхвърли назад. Само

вкопчените му в ръба на портала пръсти го спасиха от падане, когато тялото му се завъртя

назад.

Неспособни да се хванат за каквото и да било, труповете се стовариха в мрака и

разрухата долу.

Глекен притегли тялото си вътре и си позволи кратък отдих. Този път бе съвсем

близо.

Едва сега започна да се досеща, какво бе намислил неговият вечен враг — да го

тласне в пропастта, а след това да стовари отгоре му вътрешната част на кулата. Дори и да

не го убият тоновете от каменни блокове, щяха поне да го приковат под себе си.

Виж това би свършило работа, помисли си Глекен, докато се оглеждаше за още

спотаени трупове. Успее ли веднъж, Рашалом ще разполага с достатъчно трупове, за да му

изровят сабята. След това ще му е необходим някой минаващ наблизо пътник или селянин

— някой, когото да накара да пренесе меча през прага. Това би свършило работа, но

Глекен усещаше, че Рашалом е намислил нещо друго.

С ужас и отчаяние проследи Магда изчезването на Глекен в кулата. Искаше да се

втурне след него и да го дръпне назад, но баща й се нуждаеше от нейната помощ — повече

от когато и да било. С мъка откъсна сърцето и мислите си от Глекен, наведе се и са зае с

раните на Куза.

Раните бяха ужасяващи. Колкото и да се мъчеше да спре кръвта, тя продължаваше да

шурти, докато под него се образува цяла локва. Изведнъж клепачите му се повдигнаха и

той я погледна иззад снежнобялата маска на лицето си.

— Магда — промълви той. Едва го чуваше.

— Не говори, татко. Пази си силите.

— Няма какво повече да пазя… съжалявам…

— Шшшт! — тя прехапа долната си устна. Няма да умре — аз не ще му позволя!

— Трябва да го кажа сега. Друга възможност едва ли ще имам.

— Не това е важно…

— Исках само всичко да се оправи. Нищо повече. Не исках да те нараня. Искам да

знаеш, че…

Гласът му бе заглушен от страхотен тътен, идещ от вътрешността на кулата. Мостът

се разтресе. Магда видя облаци от прах да изригнат от прозорците на втория и третия

етаж. Глекен…?

— Бях глупак — продължи баща й с още по-отпаднал глас. — Обърнах гръб на

нашата вяра и на всичко, пред които се прекланях — дори на моята собствена дъщеря —

заради неговите лъжи. Заради мен убиха и човека, когото ти обичаше.

— Всичко е наред — успокои го тя. — Човекът, когото обичам все още е жив! Точно

сега е в крепостта. И ще сложи край на целия този ужас — веднъж и завинаги.

Баща й направи опит да се усмихне.

— По очите ти виждам какво чувстваш към него… ако имаш син…

Последва нов тътен, по-силен от първия. Този път всички отвори на крепостта

бълваха прах и пепел. Някой се изправи самотно върху покрива на кулата. Когато се

обърна към баща си, очите му бяха застинали, а гърдите не помръдваха.

— Татко? — повика го тя. Заудря,с юмруци гърдите и раменете му, не желаеше да

повярва в онова, което й казваха нейните чувства и инстинкт. — Татко, събуди се! Събуди

се!

Спомни си колко го бе мразила предишната нощ, как бе желала смъртта му. А

сега… сега искаше да върне всичко обратно, да го накара да я чуе поне за минутка, да

помоли за прошка, да му каже, че го обича и че нищо не се е променило в действителност.