Не можеше да я напусне, преди да му каже всичко това!
Глекен! Глекен ще знае какво трябва да правят! Вдигна очи към кулата и видя, че на
покрива сега има две фигури, застанали една срещу друга.
Глекен изкачи на един дъх последните два етажа до пето ниво, прикри се от един
падащ камък и избягна няколко внезапно отворили се дупки по пътя. От тук до покрива го
делеше само една вертикална стълба.
Откри, че Рашалом се е изправил на парапета в далечния край на покрива, а плащът
му виси неподвижно, в предизгревния покой. Зад и под Рашалом се простираше
потъналия в мъгла проход Дину, а далеч зад източните стени върховете бяха огрени от
първите лъчи на слънцето.
Вперил поглед напред, Глекен се изненада от спокойствието на Рашалом, в подобна
рискована позиция. Едва когато покривът се разтресе и започна да пропада под краката
му, той узна причината. Почти рефлексивно, Глекен се хвърли надясно и успя да
преметне ръка през парапета. Докато се вдигне и приклекне върху него, покривът и
цялата вътрешна структура на третия, четвъртия и петия етаж се бе сгромолясала с такъв
тътен, че кулата се разтърси из основи. Тонове от изпотрошен камънак погребаха под себе
си първия етаж, оставяйки Глекен и Рашалом да балансират върху тесния ръб на един
огромен и кух цилиндър от камък. Но Рашалом вече беше безсилен да стори нещо повече
на кулата. Изображенията на кръстове, вградени във външните стени я ги защитаваха от
силата му.
Глекен пое по ръба, очаквайки Рашалом да отстъпи.
Но той не отстъпи. Вместо това заговори на Забравения език.
— И така, варварино, отново ще се решава между двама ни, така ли?
Глекен не отговори. Подхранваше омразата си, разпалваше огньовете на гнева си с
мисли за мъките, които Магда бе понесла заради Рашалом. Глекен имаше нужда от този
гняв, за да нанесе последния удар. Не можеше да си позволи никаква мисъл, чувства или
колебание. Трябваше да удари. Беше проявил слабост преди пет века, зазиждайки
Рашалом вместо да го убие. Не можеше да си позволи повторна слабост. Сблъсъкът по
между им трябваше най-сетне да приключи.
— Хайде, Глекен — поде с тих, заговорнически глас Рашалом. — Не мислиш ли, че
е време да сложим край на войната по между ни?
— Да! — прецеди Глекен през стиснатите си зъби. Погледна надолу към моста и
забеляза миниатюрната фигура на Магда, край падналия й баща. В него се надигна
старата разрушителна ярост и го хвърли в атака, с вдигнат високо меч, готов за
главоотсичащ удар.
— Мир! — изкрещя Рашалом и се сви надолу, забравяйки за надменната си осанка.
— Никакъв мир!
— Половината свят! Предлагам ти половината свят, Глекен! Ще го разделим по
равно и ти ще задържиш в твоята част когото искаш! Другата половина за мен.
Глекен спря, после вдигна наново меча.
— Не! Никакви полумерки този път!
Рашалом разпозна таящият се дълбоко в Глекен страх и го запрати по него.
— Убий ме и ти самият ще бъдеш обречен!
— Къде е писано това? — устремът на Глекен бе прекъснат от колебание.
— Не е необходимо да бъде писано! Очевидно е! Ти продължаваш да съществуваш
само за да ми се противопоставяш. Унищожиш ли ме, ще унищожиш и причината за
твоето съществуване.Убиеш ли ме, ще убиеш себе си.
Това беше очевидно. Глекен се бе страхувал, че този миг ще настъпи, още от онази
нощ в Тавира, когато за пръв път бе осъзнал, че Рашалом е напуснал килията си. Но
въпреки това, през цялото време в него трептеше надеждата, че убийството на Рашалом
няма да се окаже акт на самопогубване.
Напразна надежда. Трябваше да погледне истината в очите. Изборът бе ясен — или
мир или край на всичко.
А защо не мир? Половината свят е по-добре, отколкото смърт. Поне ще остане
жив… и ще има до себе си Магда.
Рашалом сякаш долови мислите му.
— Май харесваш това момиче — рече той и погледна към моста. — Можеш да я
задържиш. Защо ще я губиш? Тя е едно храбро малко насекомо, нали?
— Това ли сме ние за теб? Насекоми?
— „Ние“? Толкова ли си романтичен, че се смяташ още за един от тях? Ние сме
далеч отвъд всичко, което някога могат да бъдат те — и толкова близо до боговете,
колкото не биха могли и да си представят! Вместо да се чудим какво да правим, по-добре
просто да заемем тази роля.
— Никога не съм се чувствал отделен от тях. През цялото време се опитвах да живея
като нормален човек.
— Но ти не си нормален човек и не можеш да живееш като такъв! Те умират, а ти