продължаваш да живееш! Не можеш да бъдеш един от тях. Не се опитвай! Бъди какъвто си
— техен повелител! Присъедини се към мен и двамата ще ги управляваме. Убий ме и
двамата ще умрем!
Глекен се двоумеше. Ако имаше поне малко време за да реши. Искаше да се отърве
от Рашалом веднъж завинаги. Но не желаеше да умре. Особено след като току що бе
открил Магда. Не можеше да понесе мисълта, да се разделят. Искаше да живее с нея.
Магда… Глекен не смееше да погледне надолу, но чувстваше погледа й върху себе
си във всеки момент. На гърдите му легна непоносима тежест. Само преди минути тя бе
рискувала всичко, за да задържи Рашалом в крепостта и да му даде време. Можеше ли да я
предаде и въпреки това да я заслужава? Спомни си пламтящите й очи, когато му подаваше
дръжката. Знаех, че ще дойдеш.
Потънал в объркани мисли, Глекен неусетно бе свалил меча. Виждайки това,
Рашалом се усмихна. И тази усмивка се превърна във финалния подтик.
За Магда! — помисли си Глекен и вдигна острието. В този миг слънцето изскочи
зад далечните върхове и го удари в очите. През ослепителната светлина, той видя, че
Рашалом се хвърля към него.
Едва сега Глекен осъзна, защо Рашалом е бил толкова приказлив, защо така упорито
се бе старал да печели време и бе позволил да се доближат до него — очаквал бе слънцето
да изгрее зад гърба му и да блесне в очите на Глекен. и сега Рашалом бе предприел своя
ход, последен, отчаян опит да премахне Глекен и дръжката от крепостта, като го блъсне
от ръба на кулата.
Той се появи ниско под острието на меча, с протегнати напред ръце. Глекен нямаше
накъде да отстъпва — нито да се отдръпне встрани. Единственото, което можеше да стори
бе да стегне мускули и да вдигне меча нагоре, докато ръцете му се изправиха над главата.
Глекен знаеше, че така равновесието му зависи само от една малка точка, но бе отчаян
също като Рашалом. Всичко трябваше да свърши тук и сега.
Когато ударът дойде — и ръцете на Рашалом го блъснаха със страшна сила в гърдите
— Глекен почувства, че отхвърча назад. В този миг събра сили и заби острието в
незащитения гръб на Рашалом, пронизвайки тялото му. Гневен писък излетя от устата на
Рашалом, той опита да се изправи, но Глекен не пускаше меча, докато падаше назад.
Двамата се отлепиха от ръба и се понесоха надолу.
Глекен откри, че е неестествено спокоен, докато летяха към клисурата под тях,
вкопчени един в друг пред неизбежния край. Той беше победил.
И бе загубил.
Писъкът на Рашалом секна. Огромните му, черни очи се изцъклиха в Глекен,
отказвайки дори сега да повярват в предстоящата гибел. И изведнъж той започна да се
сбръчква — руническият меч поглъщаше тялото и същността му, докато падаха. Кожата
на Рашалом изсъхна, обели се, напука се и се разпадна. Пред очите на Глекен, неговият
древен враг се превръщаше в прах.
Когато наближиха слоя мъгла, Глекен погледна встрани. Зърна за миг ужасеното
лице на Магда, която все още бе на моста. Понечи да вдигне ръка за последен поздрав, но
мъглата го обгърна.
Магда гледаше към двете фигури на върха на кулата. Бяха съвсем близо, почти се
докосваха. Видя как се озарява в пламък червената коса на Глекен, когато върху нея
попадна светлината на изгряващото слънце, зърна и блясъка на метал, сетне двете фигури
се сблъскаха. Извиха се в ужасяващ танц на самия ръб. А след това се понесоха надолу.
От устата й се откъсна писък, който се сля с вопъла на едната от двете падащи
фигури, които след миг се изгубиха в мъглата.
В продължение на няколко безкрайно дълги минути Магда стоеше неподвижно. Не
можеше дори да си поеме дъх. Глекен и Рашалом бяха паднали заедно и бяха погълнати от
мъглата в клисурата. Глекен беше паднал! И тя бе проследила безпомощно неговият
предсмъртен скок.
Замаяна, Магда пристъпи до парапета и се загледа в мястото, където бе изчезнал
мъжът, значещ толкова много за нея. Умът и тялото й бяха напълно безчувствени. Мрак
забулваше периферното й зрение, заплашвайки да я скрие в пелената си.С усилие на
волята тя прогони ужасяващата летаргия, желанието да се надвеси напред и по-напред
през парапета, да полети отвъд и да се съедини с Глекен. Тя се обърна и затича по моста.
Не е истина! — блъскаха се мислите й в такт със забързаните й стъпки. — Не е
възможно да загубя и двамата! Първо татко, а сега и Глекен — не е възможно да изгубя и
двамата наведнъж!
Тя напусна моста и сви вдясно, към задънения край на клисурата. Глекен бе оцелял