след първото падане в пропастта — може би ще оцелее и сега! Нека е така! Но този път
беше паднал от много по-високо! Тя се плъзна надолу по камъните, без да обръща
внимание на изранената си, изподраскана кожа. Слънцето, макар и недостатъчно високо
за да освети клисурата, вече стопляше въздуха в прохода и прогонваше мъглата. Тя затича
по дъното на клисурата, препъваше се, падаше, ставаше и отново се втурваше напред, с
максималната скорост, която й позволяваше пресечената местност. Докато минаваше под
моста, трябваше да прогони мисълта за безжизненото тяло на баща й, лежащо някъде над
нея. Пресече реката и се отправи към подножието на кулата.
Задъхана, Магда замря и бавно се завъртя, търсейки с трескав поглед сред
камънаците за някакъв признак на живот. Не забеляза никой… нищо.
— Глекен? — гласът й прозвуча уплашено, пресипнало. Тя повика отново: —
Глекен?
Никакъв отговор.
Трябваше да е някъде тук!
Нещо проблесна недалеч от нея. Магда се втурна натам. Беше мечът… или това,
което бе останало от него. Острието бе разтрошено на безброй парчета, сред които се
въргаляше дръжката, лишена от златно-сребърното си покритие. Магда бе завладяна от
усещането за невъзвратима загуба. Тя вдигна дръжката и плъзна ръка по изподраната й
мътносива повърхност. И дръжката бе станала жертва на обратимата алхимия,
превръщайки се в олово. Магда се стараеше всячески да не се поддава на вътрешната си
увереност, но дълбоко в себе си знаеше, че дръжката е изпълнила целта, заради която е
била изработена.
Рашалом бе мъртъв, а следователно и от дръжката вече нямаше никаква
необходимост. Нито от човека, който я носеше.
Този път няма да има чудо.
Магда изплака от мъка, безформен звук, който се откъсна от устните й неволно и
продължи докато имаше въздух в дробовете й. Звук пропит с отчаяние и страдание,
отекващ в стените на крепостта и клисурата, ечащ надалеч в планинския проход.
И когато и последната следа от него изчезна, тя остана неподвижно със сведена
глава и хлътнали рамене, жадуваща да заплаче, но изплакала всичко в себе си, жадуваща
да се нахвърли върху онзи или онова, което е виновно за случилото се, жадуваща да
закрещи от гняв и сляпа несправедливост за всичко това, но изпепелена отвътре докрай за
да стори каквото и да било, освен едно — да стене с пресъхнал, кънтящ глас направо от
сърцевината на своето същество.
Незнайно колко дълго остана Магда там, търсеща някаква причина, която да я
накара да си тръгне и да продължи да живее. Нищо не й бе останало. Всичко, на което
държеше в този свят и бе отнето. Не можеше да измисли дори една едничка причина…
Все пак трябваше да има. Глекен бе живял толкова дълго, но никога не бе губил
волята си за живот. Той се бе възхищавал от смелостта й. Дали щеше да е проява на
смелост, ако сега се откаже от всичко?
Не. Глекен сигурно би искал тя да живее. Всичко което бе той, всичко заради което
дишаше бе в името на живота. Дори смъртта му бе посветена на живота.
Тя притисна дръжката към гърдите си, докато плачът й секна, после се обърна и
тръгна без да знае къде отива и какво ще прави, но вече уверена, че все някак ще открие
причината да продължава.
А дръжката ще задържи. Тя бе всичко, което й бе останало.
ЕПИЛОГ
Жив съм.
Седеше в мрака и опипваше тялото си, за да се увери, че все още съществува.
Рашалом бе изчезнал, превърнал се в шепа прах, която вятърът разпръсна. Най-накрая,
след безкрайно дълго време, Рашалом вече не съществуваше.
А аз все още живея. Защо?
Беше пронизал мъглата и се бе стоварил върху назъбените камъни със сила, която би
трябвало за изпотроши всички кости в тялото му. Острието се бе счупило, дръжката
отлетя встрани.
Но въпреки това беше жив.
В мига на удара бе почувствал, че нещо го напуска, а после бе зачакал смъртта.
Но тя не идваше.
Десният крак го болеше нетърпимо. Но можеше да вижда, да чувства, да диша. Но
можеше да чува. Когато долови през мъглата приближаващите се стъпки на Магда, той
успя да се довлече до каменната плоча в подножието на крепостта, вдигна я и се
претърколи вътре. Затаи дъх, докато викаше името му, запушил уши, за да не долови
болката и отчаянието в гласа й, борещ се с желанието да й отвърне, но неспособен да го
стори. Не още. Докато не е напълно сигурен.
Ето че тя пресече обратно потока. Той избута каменната плоча и опита да се
изправи. Десният крак отказваше да поеме тежестта му. Дали бе счупен? — никога досега