дори това минимално усилие. Магда сграбчи ръката, приседна до баща си и се зае да я
масажира, стараейки се да прикрие мъката при мисълта, че баща й чезне с всеки изминат
ден.
— Какво чух за събиране на багажа? — попита той, като я разглеждаше с
блестящите си, влажни очи. Сетне примижа късогледо. Очилата му лежаха на шкафчето, а
без тях беше почти сляп. — Не си споменавала нищо за тръгване.
— И двамата заминаваме — отвърна усмихнато тя.
— Къде?
Магда почувства как усмивката й се топи от смущение. Къде всъщност щяха да
отидат? Тя изведнъж осъзна, че нямаше ясна цел, а само смътна представа за белеещи
снежни върхове и пронизващ вятър.
— В Алпите, татко.
Устните на баща й се разтвориха в мъчителна усмивка, от която сухата, изпъната
кожа по скулите му сякаш щеше да се нацепи.
— Сигурно пак си сънувала, мила. Никъде няма да ходим. Аз, във всеки случай, едва
ли ще стигна много надалеч. Било е сън. Един хубав сън и нищо повече. Забрави го, иди и
си легни.
Магда се намръщи от примирението, което звучеше в гласа на баща й. Винаги е бил
толкова борбен. Но изглежда с времето болестта все повече черпеше от силите му. Сега не
бе моментът да спори с него. Тя го потупа по ръката и се протегна към шнура на нощната
лампа.
— Мисля, че си прав. Било е само сън — Магда го целуна по челото, изключи
лампата и излезе, оставяйки го в мрака.
След като се прибра в стаята си, тя огледа отчасти подредения куфар на леглото й.
Разбира се, онова което я е накарало да подрежда багажа е бил само някакъв сън. И какво
друго? Изключено бе да отидат където и да е.
И все пак, чувството бе останало… по-скоро това бе неясна, но твърда увереност, че
трябва незабавно да заминат на север. Сънищата не оставяха след себе си подобни
внушения. Изпитваше някакво странно усещане… сякаш нечии хладни пръсти се плъзгаха
по кожата на ръцете й.
Все още не можеше да се отърси от преживяното. Затвори куфара, пъхна го под
леглото, като остави дрехите вътре… топлите дрехи… все още бе доста хладно в Алпите
по това време на годината.
6
Крепостта
сряда, 23 април
06.22
Изминаха часове преди Вьорман най-сетне да намери време за чаша кафе, в
компанията на подофицер Остер. Редник Грюнщад бе отнесен в една стая, където бе
оставен насаме със себе си. Преди това, двама от войниците го съблякоха, измиха го и го
положиха в леглото. Изглежда, че се бе подмокрил из основи по време на преживения
кошмар.
— Доколкото си представям нещата, — заговори Остер, — стената се е срутила и
един от каменните блокове е паднал на врата на нещастника, откъсвайки главата му.
Вьорман почувства, че Остер се старае да говори спокойно и разумно, но вътрешно е
объркан и потресен като всички останали.
— Обяснение, не по-лошо от всяко друго, при липсата на възможност за съдебно-
медицинска експертиза. Но това все още не ни пояснява, какво са търсели двамата долу, нито състоянието в което намерихме Грюнщад.
— Това е шок.
Вьорман поклати глава.
— Този човек е участвал в сражения. Сигурен съм, че е виждал и по-страшни неща.
Не мога да приема, че шокът е единственото обяснение. Трябва да има още нещо.
Той също се бе постарал да реконструира хода на събитията от изминалата нощ.
Каменният блок с разкривения златен кръст отгоре, завързаният за крака на Лутц колан, проходът в стената… всичко навеждаше на мисълта, че Лутц е пропълзял в тясната шахта, очаквайки да открие още злато и сребро. Но там имаше само една малко, празно
помещение… като тясна затворническа килия… или пък скривалище. Никакво разумно
обяснение нямаше за съществуването на подобно помещение на това място.
— Сигурно са нарушили структурата на стената като са извадили най-долния камък
— продължи Остер. — И това е причинило срутването.
— Съмнявам се — отвърна Вьорман и отпи глътка кафе. — Що се отнася до пода на
подземието, да, съгласен съм, че се е срутил надолу. Но стената на коридора… — той си
спомни как бяха разхвърляни каменните отломки, сякаш стената бе взривена отвътре. Ето
това бе съвсем необяснимо. Вьорман положи чашата. Обясненията ще трябва да почакат.
— Хайде. Чака ни работа.
Вьорман се отправи към кабинета си, а Остер отиде да докладва за инцидента по
радиостанцията. Вьорман му бе наредил да го представи като нещастен случай.
Вьорман се облегна на перваза на прозореца и погледна към потъналия в сянка двор