налегналото го изтощение. С настъпването на мрака отново го завладя напрежението,
което не му позволяваше да склопи очи. Най-накрая той се предаде на тревогата и реши да
провери дали някой от постовете не е заспал.
Обиколката го отведе до коридора на Грюнщад и Вьорман си помисли, че не е зле
да надникне при него. Опитваше се да си представи какво е довело нещастника до
подобно състояние. Спря се пред отворената врата и надзърна вътре. В далечния край на
стаята бе оставена запалена газова лампа. Войникът бе в едно от по-спокойните си
състояния, само дишаше учестено и от време на време започваше да хленчи. Хленченето
обикновено завършваше с протяжен вой и Вьорман би предпочел в този момент да е
някъде по-далеч. Ужасно обезкуражаващо бе да слуша подобни звуци от гърлото на едно
човешко същество… чийто разум е изгубен неизвестно къде.
Тъкмо наближаваше края на коридора и се готвеше да излезе в двора, когато се чу
поредният вой. Само че този не беше като предишните. До ушите му достигна
пронизителен писък, сякаш Грюнщад се бе събудил внезапно и бе осъзнал, че е обхванат
от пламъци, или пък пронизан от хиляди остриета — в гласът се долавяше не само
душевна но и физическа болка. А после писъкът внезапно спря, сякаш някой бе дръпнал
шнура на радиото.
Вьорман замръзна за миг, борейки се с подсъзнателно съпротивляващото се тяло,
после с невероятно усилие си наложи да се обърне и да се затича обратно по коридора.
Той нахлу в стаята. Вътре бе студено, по-студено отколкото преди минута и лампата бе
угаснала. С разтреперани пръсти Вьорман запали една клечка и потърси с очи Грюнщад.
Още един мъртвец. Очите на нещастника бяха изцъклени и вперени в тавана,
устните му бяха замръзнали по средата на писъка в гримаса на ужас. А на шията… зееше
огромна и страшна рана. Леглото бе подгизнало в кръв, с кръв бяха напръскани и стените.
Преди още Вьорман да осъзнае случилото се, в него заговори дългогодишният
рефлекс. Ръката му измъкна пистолета от кобура и той се огледа наоколо за извършителя.
Но не видя никой. Вьорман изтича до тесния прозорец, пъхна глава и погледна надолу
към стената. Не се виждаше никакво въже, от тук нямаше никаква възможност за бягство.
Той се извърна и отново огледа стаята. Това беше направо невъзможно! Никой не беше
излязъл след него по коридора, нито пък би могъл да се измъкне през прозореца. И
въпреки това Грюнщад беше убит.
Мислите му бяха прекъснати от шума на тичащи крака — часовоите бяха чули
писъка. Слава Богу! Вьорман трябваше да признае, че е уплашен. Мисълта, че ще остане
дори още само секунда в тази стая му беше направо непоносима.
Вторник, 24 април
Вьорман нареди да положат тялото на Грюнщад до това на Лутц, а след това хората
отново се заеха с дърводелска работа. Почти беше уверен, в района има някаква нелегална
съпротивителна група. И все пак не можеше да е съвсем сигурен, защото той самият беше
в онзи коридор в мига на убийството и знаеше, че няма никакъв начин убиецът да се
измъкне незабелязан покрай него — освен ако не можеше да лети, или да ходи по стени.
Тогава, каква беше тайната?
Първото което предприе бе да удвои нощната стража и да постави допълнителни
постове край казармите, за да пазят спящите.
Под непрестанния шум от блъскащите в двора чукове, в ранния следобед Вьорман
най-сетне намери свободно време да разпъне триножника с платното. А след това се зае
да рисува. Трябваше да върши нещо, каквото и да е, само да заличи от паметта си спомена
за ужасеното лице на Грюнщад. Не след дълго бе погълнат от избора на подходящи
цветове, смесваше боите, докато най-сетне получи оттенък, наподобяващ този на стените
на неговата стая. Целия следобед прекара в подготовка на платното, нарисува фона и
рамката на прозореца, като остави в средата светло петно за място на селцето.
Нощта прекара в сън. След прекъснатия покой на първата нощ и пълната липса на
сън през втората, изчерпаното му тяло просто се строполи в леглото.
Редник Руди Шрек обхождаше бдително и предпазливо поверения район, като не
изпускаше от очи крачещия на отвъдния край на двора Венер. В началото на вечерта,
двама часови за такова малко място му се струваха прекалено, но с падането на мрака,
който ставаше все по-гъст и непрогледен, Шрек почувства облекчение при мисълта, че
съвсем близо до него има друг човек. Двамата с Венер се бяха уговорили да обикалят