двора покрай стената на крепостта, разположени на срещуположните му краища. Така,
макар и разделени, покриваха по-голям район.
Руди Шрек не се страхуваше за живота си. Неспокоен, да, но не и уплашен.
Чувстваше се бодър, на щрек, стискаше в ръцете си готов за стрелба автомат, с който
умееше да борави добре — онзи, който бе видял сметката на Ото предишната нощ нямаше
да успее и с него. И все пак, не би имал нищо против дворът да е малко по-осветен.
Наредените по стената мъждукащи крушки въобще не можеха да разпръснат спусналия се
мрак. Двата ъгъла в дъното на двора сякаш бяха извори на непрогледна тъмнина.
Нощта бе хладна. И което бе още по-лошо, през здраво залостената порта се
просмукваше нощна мъгла и постепенно изпълваше двора на крепостта. Металната каска
и автоматът бяха покрити със стичащи се капки. Шрек избърса очите си с ръка. Трябваше
да признае, че е уморен. Не само изморен, а и отегчен от всичко, с което трябваше да се
примирява в казармата. Войната нямаше нищо общо с първоначалните му представи.
Когато преди две години, на осемнадесет, се записа в армията, главата му бе пълна с
мечти за блестящи победи, велики битки и храбро сражаващи се воини на полето на
честта. Така поне бе описана войната в историческите книги. Но истинската война се
оказа нещо съвсем различно. Тя се състоеше предимно от чакане. И това чакане
обикновено бе мръсно, студено, неприятно и влажно. Руди Шрек чувстваше, че вече се е
наситил на войната. Искаше да се прибере у дома, в Трейша. Там живееха родителите му, а имаше и една девойка — Ева, която напоследък пишеше все по-рядко. Жадуваше за
предишния живот, където не се налагаше да носи тази противна униформа, нито имаше
внезапни проверки, строеви подготовки, подофицери и началници. Нямаше и нощни
стражи.
Ето че отново наближаваше североизточния край на двора. Мракът тук изглеждаше
по-непрогледен от където и да е… далеч по-непрогледен от предишния път. С
приближаването Шрек забави крачка. Глупаво е да се притеснявам, повтаряше си той.
Това е само игра на светлината. Нищо от което да се бои.
И все пак… не искаше да върви натам. Изпитваше желание да заобиколи този
участък. Би отишъл във всеки друг ъгъл, освен този.
Шрек изправи рамене и пое решително натам. Това беше само една сянка.
А той е възрастен човек, няма какво да се бои от мрака. Руди продължи напред, на
една ръка от стената, право към потъналия в мрак ъгъл…
… и изведнъж се изгуби. Студен, изсмукващ мрак се спусна над него. Той се обърна
назад, за да се върне по обратния път, но мракът беше навсякъде. Сякаш целият останал
свят бе изчезнал. Шрек придърпа шмайзера от рамото и го приготви за стрелба. Целият
трепереше от студ и въпреки това от него шуртеше пот. Щеше му се всичко това да е само
някакъв номер, помисли си, че може би Венер е изключил по някакъв начин светлината в
мига, когато навлизаше в ъгъла. Мракът беше толкова гъст, че сякаш притискаше очите му
и прояждаше пещери в смелостта му.
Някой се приближаваше към него. Шрек не можеше нито да го чуе, нито да го види,
но знаеше, че има някой. И този някой идваше все по-близо.
— Венер? — повика тихичко той, стараейки се да прикрие уплахата в гласа си. —
Ти ли си, Венер?
Но това не беше Венер. Шрек го осъзна с приближаването му. Това беше някой —
или по-точно нещо друго. Приличаше на дълго и тежко въже, което изведнъж се уви около
краката му. В мига, когато се отдели от земята, редник Руди Шрек нададе пронизителен
писък и натисна спусъка на автомата. А след това тъмнината го погълна и войната свърши
за него.
Вьорман се стресна в съня си от няколко къси откоса на шмайзер. Той скочи към
прозореца, гледащ към двора. Един от часовоите тичаше към задната част. Къде беше
другият? Проклятие! Беше оставил двама часовои в двора! Тъкмо преди да се обърне, за да
изтича долу, Вьорман забеляза нещо на стената. Бледо петно… което приличаше на…
На тяло… обърнато наопаки… нечие голо тяло се полюшваше, завързано за краката.
Дори от това разстояние, Вьорман виждаше кръвта, която се стичаше от разкъсаната шия
към лицето. Един от неговите войници, в пълно бойно снаряжение беше убит,
разсъблечен и окачен да виси като заклано пиле в касапницата.
И тогава страхът, който досега само го бе пронизвал като тънка игла, се превърна в
смразяваща, задушаваща хватка.
Петък, 25 април
В подземието мъртъвците вече бяха трима. Щабът в Плойещи бе уведомен за