смъртните случаи, но до момента нямаше никакъв отговор.
През деня в двора кипеше работа, но с далеч по-ниска продуктивност. Вьорман
нареди, през следващата нощ часовоите да се движат по двойки. Струваше му се направо
невероятно, някакви местни партизани да успеят да изненадат на пост един опитен, врял
и кипял войник, но вероятно точно това бе станало. Невъзможно бе да се повтори, когато
войниците се движат по двойки.
В ранния следобед той се върна при триножника и намери известно облекчение в
атмосферата на обреченост, която тегнеше над крепостта. Отпърво добави още малко
сивкави щрихи към стената, а после се зае да оформя рамката на прозореца. Решил бе да
не рисува кръстовете, защото смяташе, че ще отвличат вниманието, а акцентът трябва да
падне върху селцето. Работеше като автомат, съсредоточен върху движенията на четката, забравил за ужаса наоколо.
Тихо се спусна нощта. От време на време Вьорман се надигаше от леглото и
поглеждаше към двора, сякаш щеше да запази живота на хората си, като ги държи
непрестанно под око. При една от поредните проверки забеляза, че часовоят обикаля долу
сам. Вьорман сметна, че ще предизвика излишна паника, ако му извика и пое надолу
собственолично.
— Къде е твоят партньор? — запита той самотния часовой, когато излезе на двора.
Войникът се извъртя, после започна да заеква.
— Беше уморен, господин офицер. Позволих му да си почине.
Вьорман почувства, как в стомаха му се надига неясно безпокойство.
— Наредих да се движите по двойки! Къде е той?
— В кабината на първия камион, господин капитан.
Вьорман забърза към камиона и дръпна вратата на кабината. Седналият вътре
войник не помръдна. Вьорман го побутна с ръка.
— Събуди се.
Войникът започна да се накланя към него, в началото бавно, после все по
неудържимо, докато накрая се свлече в прегръдките на своя командир. Вьорман с мъка го
задържа, но в следващия миг беше готов да го отблъсне ужасен. Защото, докато войникът
се свличаше, главата му се изкриви назад и разкри грозната, кървава рана на шията.
Вьорман положи тялото на земята, след това отстъпи назад и стисна зъби, за да заглуши
напъващия го вик на ужас.
Събота, 26 април
На сутринта Вьорман нареди да не пускат в крепостта Александру и синовете му. Не
изпитваше към тях подозрения, но подофицер Остер го беше предупредил, че хората са
крайно изнервени от всичко, което се беше случило. Вьорман реши, че ще е по-добре да се
избегнат всякакви възможности за саморазправа.
Но това не реши проблема. Малко по-късно същата сутрин в двора избухна свада.
Един корпорал нареди на един от войниците да му даде своя осветен кръст. Редникът
отказа и в последвалата свада се намесиха още десетина войници. Изглежда, че още след
първата смърт сред тях бе плъзнал слухът за обитаващ в крепостта вампир. В началото
всички се подсмихваха, но с всеки следващ инцидент тази идея придобиваше все повече
тежест и сега вярващите бяха повече от невярващите. Все пак, намираха се в Румъния, в
Трансилванските Алпи.
Вьорман прекрасно осъзнаваше, че трябва да пресича в зародиш подобни свади.
Събра хората в двора и им говори близо половина час. Припомни им, за дълга като
германски войници, че трябва да бъдат храбри пред лицето на опасностите, да останат
верни на каузата и да не позволяват в редиците им да се насаждат страхове, които да ги
обръщат един срещу друг и по такъв начин да ги водят към поражение.
— И накрая, — приключи той, щом забеляза, че хората губят търпение, — искам
всички да забравите тези глупави суеверия. Срещу нас е изправен човек, или група и ние
ще се справим с врага. Няма съмнение, че към крепостта води един, или няколко тайни
входа, които позволяват на убиеца, или убийците, да проникват и изчезват незабелязано.
Ще прекараме остатъка от деня в издирване на тези входове. Тази нощ половината от
личния състав ще остане на пост. Трябва да се справим с това веднъж и завинаги!
Думите му приповдигнаха духовете на хората. В интерес на истината, той самият
също се чувстваше по-уверен.
Вьорман продължи да обикаля сред хората до вечерта, окуражаваше ги,
наблюдаваше как измерват стените и подовете, търсейки скрити помещения. Но не
откриха нищо. Той също извърши няколко огледа на подземията. Слезе и в галерията под
тях, която изглежда се спускаше към самото сърце на планината, но реши засега да я