остави неизследвана. Нямаше време, а и по покрития с кал под не се виждаха никакви
следи от скорошно минаване. Въпреки това нареди четирима души да останат на пост
пред входа към подземията, в случай, че някой се опита да проникне в крепостта през
галерията.
Все пак следобед успя да открадне един час от задълженията си и да нахвърли
очертанията на селцето. Докато работеше с черния молив, той почувства как тревогата
постепенно го напуска, сякаш платното я изсмукваше от него. На следващата утрин ще
трябва да отдели малко време за да изрисува селцето в цветове и то такова, каквото
изглеждаше при изгрев слънце.
С отмирането на деня светлината намаля и се наложи да преустанови работа. Още
щом устави четките, Вьорман почувства как в него се пробуждат старите страхове. Докато
слънцето грееше високо в небето, мисълта, че срещу тях е изправен опитен убиец му се
струваше приемлива, колко и неприятна да бе тя. Готов бе да се разсмее на всякакви
приказки за вампири. Но с настъпването на мрака, отново се върна страхът, заедно със
спомена за окървавения мъртвец в прегръдките му, предишната нощ.
Една спокойна нощ. Една единствена нощ без смърт и може би ще успея да се
преборя с това нещо. Половината от войниците ще пазят другата половина и настъпи ли
утрото, всички ще си отдъхнем.
Една нощ. Само една нощ без смърт.
Неделя, 27 април
Утрото беше типично неделно утро — ярко и слънчево. Вьорман бе заспал в
креслото, събуди се целият схванат. Изминаха няколко секунди, преди да осъзнае, че тази
нощ бе минала без писъци и изстрели. Той нахлузи ботушите и се спусна на двора, за да се
убеди собственолично, че не е загубил нито един човек през изминалата нощ. Часовоите
на смяна го потвърдиха — никакви опити за нападение през нощта.
Вьорман изведнъж се почувства подмладен с десет години. Успяха! Значи все пак,
можеха да спрат убиеца! Но десетте години започнаха да се топят като сняг, когато зърна
уплашеното лице на войника, който бързаше към него.
— Господин офицер! — повика го войникът. — Нещо не е наред с Франц — искам
да кажа — редник Гент. Не може да се събуди.
Вьорман почувства как тялото му се изпълва с безмерна тежест, сякаш силата му се
бе изпарила за миг.
— Прегледа ли го?
— Съвсем не, господин офицер. Аз, аз…
— Заведи ме.
Той последва редника към помещенията край южната стена. Въпросният войник
лежеше на крайната койка, с гръб към вратата.
— Франц! — извика приятелят му, щом влязоха. — Капитанът е тук!
Но Гент не помръдваше.
Моля те, Боже, нека да е болен, или да е умрял от сърдечен удар, мислеше си
Вьорман, докато пристъпваше към леглото. Само да не е с разкъсано гърло. Каквото и да
е, но не това.
— Редник Гент! — извика той. Тялото не помръдваше, нямаше го равномерното
движение на белия чаршаф, като при спящ човек. Предчувстващ онова, което ще види,
Вьорман се наведе към койката.
Гент бе завит до брадата. не се наложи да дърпа завивките надолу. Нямаше никакъв
смисъл. Стъкленият поглед, бледата кожа и огромното кърваво петно на одеялото му
подсказваха какво ще открие.
— Хората са на границата на паниката, господин капитан — обърна се към него
Остер.
С бързи и опитни движения, Вьорман нанасяше цветове върху платното. Утринната
слънчева светлина озаряваше селото точно както го искаше и той бързаше да се възползва
от момента. Сигурен бе, че Остер го смята за побъркан и може би беше прав. Въпреки
ужасяващите събития, той мислеше единствено за картината.
— Не мога да ги виня. Предполагам, че искат да отидат в селото и да застрелят до
един всички местни жители. Но това няма да…
— Моля за извинение, господин капитан, но не това е, за което мислят.
Вьорман свали четката.
— Така ли? А за какво, тогава?
— За това, че убитите са покрити с далеч по-малко кръв, отколкото би трябвало.
Освен това, смятат, че смъртта на Лутц не е случайна… че и той е бил убит като другите.
— По-малко кръв…? Ах, разбирам. Отново разкази за вампири.
Остер кимна.
— Тъй вярно. Войниците говорят, че Лутц го е пуснал на свобода с отварянето на
онова тясно помещение в подземието.
— Не мога да се съглася — отвърна Вьорман и отново се зае да рисува. Трябваше да
запази самообладание, да остане като котва в бурното море. И да продължава да се
придържа към реалността, далеч от суеверията. — За мен няма никакво съмнение, че