отвсякъде. Едва ли имаше някаква опасност.
Проследи войника, който се изгуби в сянката — една странно дълбока сянка. След
близо петнадесетина секунди Вьорман отклони поглед, но миг след това отново се
втренчи натам, привлечен от странния хъркащ звук, последван от изтрополяване на метал
по каменния под — изпуснато оръжие.
Неочакваният звук го накара да подскочи и докато се надвесваше напред, офицерът
почувства, че дланите му се обливат в пот. Все още не можеше да надзърне в сянката.
Вторият часовой изглежда също бе доловил странният шум, защото се беше обърнал
към сенчестия ъгъл.
Насред непрогледния мрак Вьорман съгледа бледа, червеникава искрица светлина.
Докато нарастваше, той осъзна, че е от угасналата крушка. И тогава видя първия войник.
Лежеше проснат по гръб, разперил ръце, с прегънати под тялото крака, а в шията му зееше
кървава рана. Невиждащи очи се бяха втренчили нагоре към Вьорман, сякаш го виняха.
Нямаше нищо друго, никой друг в ъгъла.
В мига, когато вторият часовой нададе вик за помощ, Вьорман се оттласна назад,
подпря се на стената и преглътна горчилката, която беше бликнала от свития му стомах.
Не можеше да помръдне, нито да говори. Божичко, Божичко!
Заклати се неуверено към масата, скована само преди два дни и сграбчи един молив.
Час по-скоро трябваше да изкара хората си от тук — от крепостта, от прохода Дину ако е
необходимо. Никаква защита не можеше да има срещу онова, на което току що бе станал
свидетел. Не биваше повече да търси връзка с Плойещи. Следващото му съобщение щеше
да поеме направо към Върховното командване.
И какво ще им съобщи? Плъзна поглед по подигравателно хилещите се от стената
кръстове, но не получи никакво вдъхновение. Как да накара ония от Върховното
командване да му повярват без да го сметнат за луд? Как да ги убеди, че той и хората му
трябва да напуснат крепостта, че нещо необяснимо ги заплашва тук, нещо което дори не
трепва пред немската военна мощ?
Започна да премисля различни варианти, но не можеше да се спре на нито един.
Ненавиждаше самата мисъл, че трябва да изостави заетата позиция, но да прекара още
една нощ тук значеше да предизвиква съдбата. Хората му вече бяха изгубили контрол. А
при такава висока смъртност, не след дълго ще е само един офицер лишен от възможност
да командва.
Да командва… устата му се изкриви в насмешлива усмивка. Той вече не командваше
в крепостта. Нещо мрачно и страшно му бе отнело властта.
7
Дарданелите
Понеделник, 28 април
02.44
Бяха някъде към средата на пролива, когато той почувства, че лодкарят се готви да
предприеме нещо.
Пътуването дотук не беше леко. Червенокосият бе пресякъл Гибралтар по тъмно и
се бе насочил към Марбела, където нае една тридесет футова моторна лодка. Същата,
която сега се тресеше под него. Беше с ниско разположени бордове и с два сякаш
прекомерно големи двигателя. Собственикът й не беше капитан за туристически
разходки. Червенокосият можеше лесно да познае контрабандист, когато се изправи пред
него.
В началото собственикът на лодката се беше впуснал в шеметен пазарлък, но се
успокои в мига, когато узна, че ще му бъде платено в златни американски долари —
половината при потегляне, останалите, ако пристигнат безпрепятствено на северния бряг
на Мраморно море. Собственикът настояваше, че за да пресече цялата дължина на
средиземноморието ще се нуждае от екипаж. Червенокосият отказа категорично —
екипажът щеше да е само той.
Плаваха шест дни, поемайки вахтата на всеки осем часа и така поддържаха
неизменната скорост от двадесет възела през цялото денонощие. Акустираха само в
сигурни пристанища, където собственикът беше добре познат на всички и само колкото
да напълнят резервоарите с гориво. Всички разходи плащаше червенокосият.
И ето че сега, предугадил по забавения ход на лодката, той очакваше собственика —
Карлос, да слезе долу и да се опита да го убие. Карлос дебнеше за подобна възможност от
мига, когато бяха напуснали Марбела, но досега не му се беше отдала. Наближаваше краят
на плаването, а с него и на възможността да стане притежател на колана с парите.
Червенокосият знаеше добре какво иска човекът на палубата. На няколко пъти уж
случайно Карлос се беше опирал в него, за да се увери, че пасажерът все още носи колана.