Хозбах се помъчи да се усмихне, но разкривената му маска приличаше по-скоро на
откровена насмешка.
— Всички ние, от RSHA[1], включително и генерал Хайдрих, ще следим с огромен
интерес действията ти по решаването на този въпрос… преди да поемеш комендантския
пост в Плойещи.
Кемпфер не пропусна поставеното ударение върху думата „преди“ и
предшестващата я многозначителна пауза. Хозбах явно бе решил да превърне тази
приятна разходка из Алпите в изпитание с огън. Кемпфер трябваше да заеме поста в
Плойещи след седмица. Но ако не успее да се справи с поставената задача както подобава, нищо чудно някой някъде да сметне, че не е най-подходящият човек за комендант на
лагера. А едва ли щяха да липсват други ентусиазирани кандидати.
Завладян от внезапна тревога, той се надигна и побърза да навлече шлифера.
— Не виждам какво може да ми попречи. Тръгвам веднага. Ще взема две
подразделения есесовци. Ако ми бъде осигурен въздушен транспорт, бих могъл да
пристигна на място още тази вечер.
— Чудесно! — Хозбах се изправи и отвърна на поздрава. — Смятам, че две
подразделения ще са напълно достатъчни за да изтребиш партизаните — Ерик пристъпи
към вратата.
— Повече от достатъчни, уверен съм.
Но щурбанфюрерът от SS Кемпфер не чу прощалната реплика на своя началник.
Други думи кънтяха в главата му.
Нещо избива хората ми.
Проходът Дину, Румъния
28 април, 1941
13.22
Капитан Клаус Вьорман се наведе към южния прозорец на неговата стая и изплю
бялата течност в пространството навън.
Козе мляко — каква гадост! Може би става за сирене, но не и за пиене.
Докато гледаше как белезникавите капки изчезват в бездната под него, Вьорман се
замечта за глътка хубава немска бира. Единственото, което желаеше повече от бирата бе
да напусне час по-скоро това пъклено място.
Но не можеше. Поне засега. Той изправи рамене в типично прусашки маниер.
Малко по-висок от среден ръст, с едро, някога мускулесто тяло, което сега постепенно се
отпускаше в тлъстини. Косата му, тъмнокестенява, бе ниско остригана, кафявите му очи
бяха леко раздалечени, носът — прегърбен след едно сбиване в младежките години, а
устните му бяха плътни, готови да се разтворят в усмивка, стига да се намереше повод.
Сивкавата му куртка бе разкопчана почти до долу, позволявайки на наскоро оформилото
се шкембенце да надниква отвътре. Клаус го потупа с ръка. Май прекаляваше с
наденичките. Винаги ставаше така, когато го спохождаха ядове. Започваше да яде все
повече, а с това трупаше и килограми.
Погледът на Вьорман неусетно се спря върху румънското селце, разположено от
другата страна на клисурата. Окъпано в светлината на следобедното слънце, потънало в
спокойна тишина, то приличаше на видение от друг свят. Клаус обърна гръб на прозореца
и закрачи из стаята с каменни стени, в които бяха вградени множество кръстове ковани от
мед и никел. По-точно четиридесет и девет кръста само в тази стая. Десетки пъти ги беше
броил през последните три дни. Клаус подмина триножника, на който бе закрепена една
почти завършена картина, заобиколи набързо пригоденото за целта бюро и застана до
отсрещния прозорец, който гледаше към вътрешния двор на крепостта.
Долу под него се виждаха войниците от подразделението, събрани на групички,
едни разговаряха тихо, а други бяха потънали в мълчание. Но всички избягваха сенчестите
ъгли на двора. Наближаваше поредната нощ. Идеше ред на поредната жертва.
Един от войниците се бе свил до стената и трескаво дялкаше нещо. Вьорман присви
очи — в ръцете на войника бавно се оформяше доста грубоват кръст. Сякаш и без това
нямаше достатъчно кръстове наоколо.
Страх цареше сред хората му. Дори той беше изплашен. Какъв невероятен поврат,
само за седмица. Клаус си спомни деня, когато прекрачиха прага на крепостта, с гордата
стъпка на войни от Вермахта. Армия, завладяла Полша, Дания, Норвегия, Холандия и
Белгия. Армия, която бе помела останките на англичаните в морето при Дюнкерк, а след
това само за тридесет и девет дни бе прегазила Франция. Миналия месец, в краката й бе
паднала Югославия, а от вчера бе окупирана и Гърция. Нищо не можеше да спре такава
армия. Мъже, родени да побеждават.
Но това беше преди седмица. Удивително, как могат да променят хората тези шест
ужасяващи убийства. През последната седмица светът отвън постепенно бе свивал своите