задънена службица, докато бившите му колеги от SS се разпореждат със света.
Нуждаеше се от помощта на Вьорман. Трябваше да го задържи тук поне още няколко
дни, докато намерят подходящо решение. После ще го предаде на военен съд за
освобождаването на заложниците.
— Какво мислиш е това, Клаус? — запита с мек глас.
— Кое? — запита грубо и раздразнително Вьорман.
— Ами убийствата… кой или какво ги извършва.
Вьорман приседна, на лицето му се изписа тревога.
— Не зная. А не мисля, че в този момент това е най-важното. Имаме осем трупа в
мазето и трябва да се постараем да не станат повече.
— Хайде, стига, Клаус. Тук си от една седмица… трябва да имаш някаква идея.
Продължавай да говориш, повтаряше си той. Колкото по-дълго разговаряш, толкова
по-далеч е мига, когато ще трябва да се прибереш в онази стая.
— Войниците мислят, че е вампир.
Вампир! Не за това искаше да разговарят, но той с мъка се овладя и придаде на
лицето си любезно изражение.
— И ти ли мислиш като тях?
— Предишната седмица — Божичко, само до преди три дни — бих се изсмял на
подобна мисъл. Сега обаче не съм сигурен. В нищо вече не съм сигурен. Ако наистина е
вампир, не е като онези, за които сме чели в разказите на ужасите. И сме гледали по
филмите. Единственото, в което съм сигурен е че убиецът не е човешко същество.
Кемпфер се опита да си спомни какво бе чел за вампирите. Дали не пиеха човешка
кръв? Кой би могъл да каже? Гърлата на нещастните жертви бяха разпорени от край до
край и дрехите им бяха така опръскани с кръв, че само специалист и то след подробно
изследване би могъл да определи каква част от нея е изтекла. Спомни си как като дете бе
гледал американската версия на „Дракула“ с немски субтитри. Преди доста години беше,
но дори тогава идеята за съществуването на вампири му се струваше смешна. Но сега…
явно убиецът не беше някой хитроумен славянин, който да се прокрадва в късните часове
из крепостта. А в мазето лежаха вече осем трупа. Нима трябваше да въоръжи хората си с
дървени клинове и чукове?
— Мисля, че трябва да се обърнем към първоизточника — произнесе той, когато
мислите му спряха в задънена улица.
— И къде според теб е той?
— Не къде — кой. Искам да открием собственика на крепостта. Това съоръжение е
било издигнато със строго определена цел и продължава да се поддържа в идеално
състояние. Зад всичко това би трябвало да се крие някаква причина.
— Александру и момчетата му твърдят, че не знаят кой е собственикът.
— Поне така казват.
— Защо им е да лъжат?
— Всички лъжат. Все някой би трябвало да им плаща.
— Парите са дадени на съдържателя на страноприемницата и той ги разпределя
между Александру и момчетата му.
— Тогава да разпитаме съдържателя.
— Накарай го да преведе посланието от стената.
Кемпфер втренчи поглед.
— Какво послание? Коя стена?
— Там долу, където убиха хората ти. Има нещо написано на стената с кръвта им.
— На румънски ли?
Вьорман сви рамене.
— Не зная. Не мога да разпозная дори буквите, камо ли езика.
Кемпфер скочи на крака. Ето нещо, с което можеше да се справи.
— Искам да видя този съдържател!
Името му беше Юлиу.
Близо петдесетгодишен възпълен мъж, плешив, но с гъсти черни мустаци.
Небръснатата му близо три дена брада потрепваше нервно, докато стоеше облечен само
по нощница в задния коридор, където държаха за заложници неговите съселяни.
Съвсем като в добрите стари дни, мислеше си Кемпфер докато наблюдаваше от
сянката на близката стая. Постепенно идваше на себе си след преживяното. Обърканото,
уплашено лице на съдържателя го върна в онези ранни години от службата в SS в
Мюнхен, когато почти всяка нощ измъкваха по някой заможен евреин от топлото му
легло, пребиваха го пред очите на семейството му и после се наслаждаваха да ги гледат
как се обливат в страхлива пот в утринния хлад.
Но съдържателят не беше евреин.
Е, това нямаше кой знае какво значение. Евреин, франкмасон, циганин или румънец
— не това интересуваше Кемпфер, а друго — неговата самоувереност, чувството, че
стъпва здраво на краката си — ето кое трябваше първо да смаже. Всички рано или късно
научаваха, че на този свят за тях няма безопасно място.
Остави съдържателя да трепери под хладната светлина на крушката, докато му
позволи собственото търпение. Юлиу бе изправен точно на мястото, където са били убити
двамата есесовци. Заедно с него докараха от страноприемницата и всичко, което би могло