болезнен вик. Нямаше защо да гледа. Можеше сам да си представи картината на
случилото се — един от войниците бе забил приклада в гърба на съдържателя и го бе
свалил на колене. Останалите войници са се приближи и всеки миг щяха да обсипят с
ритници своята жертва. Познаваха добре онези места на тялото, където болката бе
непоносима.
— Престанете веднага! — нареди нечий глас и Кемпфер веднага позна, че
принадлежи на Вьорман.
Разгневен от намесата, есесовецът се обърна готов да се изправи срещу него. Отново
неподчинение! Открито предизвикателство към по-старшия по чин! Ала в мига, когато
понечи да отвърне, Кемпфер видя, че другият е поставил ръка върху дръжката на
пистолета. Дали наистина смята да го използва? Все пак…
Есесовците гледаха с объркани погледи своя началник. Кемпфер не посмя да им
нареди да продължат, нещо в изцъкления поглед и пребледнялото лице на Вьорман го
караше да бъде предпазлив.
— Този нещастник отказа да ни сътрудничи — рече неуверено той.
— И ти смяташ, че като наредиш да го пребият до смърт ще получиш онова, което
искаш? Каква интелигентност! — Вьорман приближи до Юлиу и изблъска встрани
есесовците, сякаш бяха бездушна мебел. Той сведе поглед към хленчещия съдържател,
после огледа един по един войниците.
— Така ли трябва да действа немският войник в името на родината? Обзалагам се,
че за родителите ви ще е много интересно да наблюдават как ритате един невъоръжен и
беззащитен човек. Каква храброст! Защо не ги поканите някой ден да ви погледат? Или
може би и тях сте ритали до смърт, преди да влезете в армията?
— Трябва да ви предупредя, капитане… — заговори Кемпфер, но Вьорман бе
насочил вниманието си към съдържателя.
— Какво можеш да ни кажеш за крепостта? Нещо, което не сме научили до сега?
— Нищо — промълви Юлиу на пода.
— Някакви легенди, страшни истории или бабешки приказки?
— През целия си живот не съм чувал нито една.
— И никой досега не е умирал в крепостта? Никога?
— Никога.
Кемпфер се вгледа в лицето на мъжа, озарено от надеждата, че ще се измъкне почти
невредим от това нощно премеждие.
— Май има един, който може би ще ви помогне. Ако ми позволите да погледна в
книгата за регистрация…? — съдържателят посочи към смачкания тефтер зад него.
Вьорман кимна, Юлиу запълзя по пода и вдигна омазнената книга. После трескаво
запрелиства страниците, докато най-сетне намери онова, което търсеше.
— Ето — това е! Този човек е бил по тези места три пъти през последните десет
години. Всеки път все по-болен, всеки път придружен от дъщеря си. Той е голям учен от
университета в Букурещ. Експерт по историята на този район.
Кемпфер също бе заинтригуван.
— И кога е идвал за последен път?
— Преди пет години — Юлиу погледна боязливо към Кемпфер и неволно се сви.
— Какво искаше да кажеш с това, че бил болен? — запита Вьорман.
— Последният път вървеше с две патерици.
Вьорман дръпна книгата от ръцете на съдържателя.
— Кой е той?
— Професор Теодор Куза.
— Да се надяваме, че още е жив — рече Вьорман и и хвърли книгата на Кемпфер. —
Уверен съм, че твоите хора от SS в Букурещ ще го открият лесно. Не губи повече време.
— Никога не си губя времето, капитане — тросна се Кемпфер, мъчейки се да
възстанови част от изгубения си пред хората авторитет. Никога нямаше да прости на
Вьорман за случилото се. — Като излезеш на двора ще видиш, че хората ми проучват
стената камък по камък. Докато се извърши проверката в Цюрих и издирят този
професор, ние ще разглобим крепостта парче по парче. Така че, дори ако не постигнем
нищо навън, не ще остане и помен от това място, та никой да не може да се крие в него.
Вьорман сви рамене.
— Предполагам, че така е по-добре, отколкото да седим и да чакаме поредната
жертва. Ще наредя на подофицер Остер да координира усилията на моите хора с твоите
— той се обърна, вдигна Юлиу на крака и го бутна по коридора. — Ще вървя с теб, —
рече той на съдържателя, — за да не те спре часовоят.
Но съдържателят се спря и прошепна нещо на капитана. Вьорман започна да се
смее.
Кемпфер почувства, че в него се надига гняв. Сигурно говореха за него, подиграваха
му се.
— Какво толкова смешно има, капитане?
— Този професор Куза, — рече Вьорман с подигравателна усмивка, — ученият,
който може би ще знае нещо повече за крепостта… той бил евреин!