Капитанът отново избухна в смях и гласът му отекна надолу по коридора.
11
Букурещ,
Вторник, 29 април
10.20
Шумно, настойчиво блъскане едва не изби вратата на апартамента от пантите.
— Отваряй!
Гласът на Магда потрепери, докато задаваше въпроса, чийто отговор вече знаеше.
— Кой е?
— Отваряй веднага!
Магда стоеше до вратата, облечена в широкия си пуловер и дълга, смачкана пола.
Косата й бе в безпорядък. Погледна назад, към баща й, седнал в инвалидната количка.
— Най-добре е да отвориш — произнесе той с фалшиво спокоен глас. По изпънатата
кожа на лицето му почти не се четеше каквато и да е емоция, но очите му горяха от страх.
Магда се обърна към вратата. С рязко движение издърпа резето и после отскочи
назад, сякаш се страхуваше, че ще я ухапе. И тъкмо навреме, защото вратата се отвори с
трясък и вътре нахлуха двама щурмоваци от Желязната гвардия, в пълно бойно
снаряжение и с насочени напред карабини.
— Това е квартирата на Куза — обяви единият. Макар да прозвуча като заключение,
всъщност беше по-скоро въпрос, ала нетърпящ възражение.
— Да — отвърна Магда, отстъпвайки назад към баща си. — Какво искате?
— Търсим Теодор Куза. Къде е той? — очите му се впиха в лицето на Магда.
— Ето го — промълви баща й.
Магда застана до него и го прегърна през раменете, сякаш да го защити. Цялата
трепереше. Страхувала се бе неведнъж, че този ден ще настъпи, молила се бе да не дойде
никога. Ала сега вече нямаше съмнение, че ще ги откарат в някой лагер, където баща й не
ще издържи дори една нощ. Знаеха, че рано или късно анти-семитизмът на настоящето
правителство ще прерасне в ужасяващи репресии, подобни на тези в Германия.
Жандармеристите погледнаха към баща й. Единият, който изглежда бе по-старши,
пристъпи напред и измъкна някакъв документ от колана си. Той плъзна поглед по него,
после вдигна глава.
— Не е възможно да си Куза. Тук пише, че е на петдесет и шест. А те си твърде стар.
— И въпреки това, аз съм той.
Жандармеристите погледнаха към Магда.
— Вярно ли е? Този човек ли е професор Теодор Куза, бивш преподавател в
университета в Букурещ?
Магда почувства, че е парализирана от страх и неспособна да отговори, дори да
диша.
Жандармеристите се поколебаха, изглежда не знаеха как да постъпят.
— Какво искате от мен? — запита баща й.
— Наредено ни е да те отведем на гарата и да те придружим до разклона за
Кампина, където ще те посрещнат представители на Третия райх. От там…
— Немци? Но защо?
— Не е твоя работа да задаваш въпроси! От там…
— С други думи и те не знаят — чу Магда да мърмори баща й.
— … ще бъдеш откаран в прохода Дину.
Лицето на баща й бе огледално отражение на нейната изненада, но двамата бързо
дойдоха на себе си.
— С удоволствие ще ви последвам, господа, — обърна се към жандармеристите
баща й, разпервайки сгърчените си, увити в парцаливи ръкавици пръсти, — защото едва
ли на света има друго по-очарователно място от прохода Дину. Но както и сами виждате, малко съм неразположен в момента.
Двамата жандармеристи оглеждаха колебливо седналия в инвалидната количка
мъж. Магда почти можеше да долови реакцията им. Баща й бе като оживял скелет, покрит
с мъртвешки бледа кожа, по оплешивяващата му глава стърчаха белезникави кичури,
пръстите му бяха сгърчени и покрити с възли, а ръцете и врата му бяха толкова тънки,
сякаш лишени от плът. Изглеждаше крехък, немощен, чуплив. А в заповедта се нареждаше
да открият мъж на петдесет и шест.
— Каквото и да е — ще трябва да дойдеш с нас — рече по-старшият.
— Но той не може! — проплака Магда. — Това пътуване ще го погуби!
Жандармеристите се спогледаха. Мислите им можеха да се разчетат: наредено им
бе да открият професор Куза и да го отведат час по-скоро в прохода Дину. И по всичко
изглежда — жив. Ала човекът пред тях изглеждаше така, сякаш не би издържал дори пътя
до гарата.
— Ако можех да разчитам на помощта на дъщеря си — чу тя да произнася баща й,
— вероятно бих се чувствал по-добре.
— Не, татко! Не можеш! — но какво говореше той?
— Магда… тези хора са твърдо решени да ме отведат. Ако искам да оцелея, ще
трябва да дойдеш с мен — той вдигна поглед към нея, а очите му нареждаха. — Трябва.
— Да, татко — не знаеше какво е намислил, но трябваше да се подчини. Беше й
баща.
— Разбираш ли накъде тръгваме, скъпа? — запита той, поглеждайки я