многозначително.
Опитваше се да й каже нещо, да намери някакъв ключ в ума й. И тя изведнъж си
спомни съня от преди седмица и наполовина събрания куфар в леглото й.
— На север!
Жандармеристите се настаниха на седалките срещу тях в купето. В редките минути,
когато откъсваха очи от тялото на Магда, увито в дебели вълнени дрехи, те разменяха по
някоя мързелива реплика. Баща й се настани до прозореца, на ръцете му имаше два чифта
ръкавици, отгоре кожени, а отдолу платнени. Букурещ безшумно се изнизваше край тях.
Предстоеше им да изминат около осемдесет километра — петдесет до Плойещи и още
тридесет на север до Кампина. Нататък идваха трудностите. Молеше се баща й да
издържи.
— Знаеш ли защо ги накарах да те вземат? — запита я той с пресекнал глас.
— Не, татко. Не виждам въобще защо ни трябваше да тръгваме. Можеше да се
измъкнеш по някакъв начин. Предполагам достатъчно бе да поискаш среща с техните
началници и те сами щяха да се убедят, че си неспособен да пътуваш.
— Хич нямаше да ги е грижа. А и не съм чак толкова зле, колкото изглеждам — е,
не че съм добре, но поне не съм живия труп, на какъвто приличам.
— Не говори така!
— Преди много години се отказах да се самозалъгвам, Магда. Когато за пръв път ми
откриха ревматоиден артрит, уверен бях, че грешат. И така беше — защото се бях разболял
от нещо далеч по-лошо. Мина време и най-сетне се примирих — няма надежда, не ми
остава и много време. Ето защо, ще вложа всичко от себе си в тази работа.
— Но не биваше да им позволяваш да те мъкнат чак в прохода Дину!
— И защо? Винаги съм обичал това място. Не по-лошо за умиране от всяко друго.
Каквото и да сторя, щяха да ме отведат там. Трябвам им по някаква неясна причина и
нямаше да се откажат от намерението си — той се наведе към нея. — Знаеш ли защо им
казах, че имам нужда от теб?
Магда се замисли над въпроса. Колко типично за баща й — вечния учител,
неизменния Сократ на всяка ситуация, готов да задава въпрос след въпрос, докато доведе
събеседника си до желаното заключение. Магда винаги се дразнеше от подобни разговори
и се мъчеше да ги приключи колкото се може по-скоро. А в момента бе толкова
напрегната, че едвам се сдържаше.
— За да съм твоя болногледачка, както винаги — тросна се тя. — Какво друго? —
съжали за думите си в мига, когато ги произнесе, но баща й сякаш не я бе чул. Беше
прекалено погълнат от онова, което искаше да й каже, за да я чуе.
— Да! — прошепна той в отговор. — Точно това исках да си помислят. — Но
всъщност, това е едничкият ти шанс да се измъкнеш от страната! Когато пристигнем в
Дину, бих искал при първа възможност да избягаш и да се скриеш в планината!
— Татко, не!
— Слушай ме! — прекъсна я той и се наведе към ухото й. — Никога няма да ни се
отдаде друг подобен случай. Много пъти сме били в Алпите. Познаваш добре прохода
Дину. Наближава лятото. Ще се скриеш за известно време, после ще поемеш на юг.
— Накъде?
— Не зная — където и да е! Само се измъкни от тази страна! Иди в Европа! В
Америка! В Турция! В Азия! Където и да е, просто се махни!
— Самотно пътуваща жена във военно време — изрече Магда, като се стараеше да
прикрие укора в гласа си. Баща й бе загубил способността си за трезво разсъждение. — И
докъде мислиш ще стигна?
— Трябва да опиташ! — устните му трепереха.
— Татко, какво има?
Той се загледа през прозореца и когато отново се извърна към нея, гласът му бе едва
доловим.
— Свършено е с нас. Ще ни пометат от лицето на тази земя.
— Кой?
— Нас — евреите! Няма надежда — поне в Европа. Може би някъде другаде.
— Не бъди толкова…
— Така е! Гърция току що се предаде! Осъзнаваш ли, че откакто нападнаха Полша
преди година и половина, не са изгубили нито една битка? Никой не е в състояние да
издържи срещу тях повече от шест седмици! Нищо не може да ги спре! И този безумец,
който ги води се заканва да изтрие нашия народ от лицето на Земята! Нали чу слуховете
от Полша — същото ще се случи и тук! Изтребването на румънските евреи се отлагаше
досега само защото предателят Антонеску и ръководителите на Желязната гвардия се
дебнат един друг. Но решат ли веднъж споровете си, не ни остава много надежда.
— Грешиш, татко — побърза да отвърне Магда. — Румънският народ никога не ще
го позволи.
Той я погледна с блеснали очи.
— Не ще го позволи ли? А ние? Какво стана с нас? Протестира ли някой, когато
правителството се зае да „румънизира“ еврейската собственост? Защо поне един от