колегите ми в университета — и приятели от десетилетия — не се възпротиви срещу
изгонването ми? Нито един! Нито един! А след това — дойде ли някой, за да види как
съм? — гласът му трепереше. — Никой!
Той отново се обърна към прозореца и потъна в мълчание.
Магда отчаяно търсеше някаква дума с която да го успокои, но не намираше нищо
подходящо. Не се съмняваше, че от очите му биха бликнали сълзи, ако болестта не бе го
лишила от тази възможност. Когато баща й заговори отново, вече беше поуспокоен, но
въпреки това не отделяше поглед от пейзажа навън.
— Съвсем скоро румънските фашисти ще ни предадат на своите германски
приятели. Краят ни е близо!
Магда бе вперила поглед в тила на баща си. Колко огорчен и циничен бе станал в
последно време. А защо да не стане? Беше повален от болест, която бавно и неумолимо
стягаше тялото му на възел, сгърчваше пръстите му, превръщаше кожата му в чуплив
пергамент, изсушаваше очите и устата му и все повече затрудняваше гълтането му. Ами
кариерата му — въпреки дългите години в университета, въпреки, че бе ненадминат
авторитет по румънския фолклор, въпреки че бе стигнал до поста заместник-декан на
Историческия факултет, беше уволнен безцеремонно. Е, да, обясниха, че причината е в
напредналия стадий на заболяването, но баща й знаеше, че го направиха, защото е евреин.
Изхвърлиха го като мръсен парцал.
Така беше — здравето му се рушеше, не му позволиха да преподава и изучава
румънска история — на която бе посветил живота си — а сега го гонеха и от дома му. И
на всичко отгоре, трябваше да наблюдава как машината, създадена да унищожи неговия
народ е готова да заработи и в тази страна. Идеше и редът на Румъния.
Естествено, че ще бъде огорчен! — мислеше си тя. Има пълното право да бъде!
И аз съм огорчена. Защото искат да унищожат моя народ. А значи и мен.
Не, не и нея. Това не биваше да се случи. Нямаше да позволи. Магда почувства
тежест в гърдите си. Откакто майка й бе починала преди единадесет години, върху
плещите й се бе стоварило непосилно бреме. Трудно бе да си жена в този свят. Трудно
беше ако си омъжена, още по-трудно — ако не си, защото нямаше на кого да се опреш,
кой да застане на твоя страна. Почти невъзможно бе за една жена да реализира някакви
амбиции извън домакинството. Ако си омъжена — гледай си семейството, ако пък не си
— в теб намират нещо съмнително. А ако си еврейка…
Тя погледна крадешком към седналите отсреща жандармеристи. Защо не ми
позволяват да оставя нещо от себе си в този свят? Не кой знае какъв белег… поне малка
драскотина. Моята книга с песни… едва ли ще е кой знае колко популярна, но може би
някой ще я разтвори след стотина години и ще изсвири една от песните вътре. И когато
песента свърши… музикантът ще затвори книгата и тогава ще прочете името ми на
корицата. В този миг аз ще живея отново. Музикантът ще узнае, че песента е съхранила за
него Магда Куза.
Тя въздъхна. Не биваше да се предава. Още не. Всичко се бе преобърнало наопаки и
заплашваше да става още по-зле. Но не беше свършило. Поне докато не е изгубила
надежда.
Но тя знаеше, че само гола надежда не е достатъчна. Трябваше да има още нещо. Ала
в началото стигаше и надеждата.
Влакът премина покрай лагер от ярко боядисани вагони, струпани край запален
огън.
— Виж! — извика тя, надявайки се да подобри настроението му. Баща й бе
отдавнашен любител на циганския фолклор. — Табор.
— Виждам — отвърна без никакъв ентусиазъм той. — Махни им за сбогом, и те са
обречени като нас.
— Престани, татко!
— Истина е. Ромите също ще бъдат унищожени — за облекчение на властите. Те са
свободни люде, привикнали на веселие, смях и празненства. Фашистката душевност не е в
състояние да понася подобни неща. Те се раждат в сянката на фургоните, живеят без
постоянен адрес, нито пък имат работа. Не използват дори едно и също име непрестанно, защото имат три — едно за пред хората, друго вътре в табора и трето — потайно, което
майка им прошепва в ухото при раждане, за да прогони дявола. За фашистите те са
изчадия адови.
— Може би — каза замислено Магда. — А какво ще кажеш за нас? И ние ли сме
изчадия?
Най-сетне баща й откъсна очи от прозореца.
— Не зная. И не мисля, че някой знае със сигурност. Ние сме добри и послушни
граждани — там където ни има. Предприемчиви сме, умели в търговията, плащаме си
данъците. Може би тук ни е слабото място. Просто не зная — той поклати глава. — Не