веднъж съм мислил върху това. Не мога да разбера. Така както не мога да разбера защо
трябва да ни откарат насила в прохода Дину. Единственото забележително нещо там е
крепостта, но тя по-скоро би заинтересувала такива като мен и теб. Не и германците.
Той се облегна назад и затвори очи. Малко след това се унесе в сън и тихичко
захърка. Спа през целия път до Плойещи, събуди се за малко източно от Флорещи и после
отново потъна в сън. През това време Магда разсъждаваше върху онова, което ги очаква и
се чудеше какво биха могли да искат немците от баща й. И то точно в прохода Дину.
Влакът се поклащаше равномерно и тя неусетно се унесе в познатите мечти — как
се омъжва за някой красив, любещ и интелигентен мъж. Ще имат много пари, но няма да
ги дават за бижута и скъпи дрехи — за Магда това бяха дрънкулки без значение — а за
книги и пътешествия. Ще живеят в къща, която ще прилича на музей — натъпкана с
предмети, ценни единствено за тях двамата. И тази къща ще е построена в някоя далечна
страна, където никой не го е грижа дали си евреин. Мъжът й ще е брилянтен учен, а тя ще
стане известна и уважавана заради музикалните си аранжименти. Татко също ще живее
при тях, под наблюдението на най-добрите лекари и сестри.
На устните на Магда се появи слаба, измъчена усмивка. Празни фантазии — ето
какво бе всичко това. Вече й беше твърде късно да се омъжва. Беше на тридесет и една —
възраст, на която никой подходящ мъж не би я избрал за съпруга и майка на децата му.
Ставаше само за любовница. На това, естествено, не би се съгласила никога.
Преди повече от десет години си имаше един приятел — Михаил — студент на баща
й. И двамата изпитваха влечение един към друг. Сигурно накрая щеше да излезе нещо от
тази история, но неочаквано бе умряла мама и се наложи Магда да отделя цялото си време
за баща си. Михаил бе останал забравен. Нямаше избор — баща й бе направо съсипан от
внезапната смърт на мама и само Магда можеше да му вдъхне сила за живот.
Магда докосна тънкия златен пръстен на ръката й. Спомен от мама. Колко по-
различно щеше да е всичко, ако сега тя бе жива.
Често си спомняше за Михаил. Беше се оженил малко след това и сега имаше три
деца. А Магда си имаше само баща.
Всичко се бе променило след смъртта на майка й. Магда не можеше да обясни как
се е случило, но постепенно баща й се превърна в смисъл на нейния живот. И макар че в
онези първи дни все още бе заобиколена от мъже, тя почти не ги забелязваше.
Вниманието и чувствата им към нея бяха като капчици попаднали върху стъклена
статуетка, неприети, неабсорбирани и оставящи само неясна мъглява следа след като се
изпарят.
Следващите години прекара бореща се между желанието да бъде необикновена и
чудата и същевременно да получава всичко онова, от което би имала нужда една млада
жена. Но сега вече бе твърде късно. Нищо хубаво не я чакаше напред — знаеше го от ясно
по-ясно.
А колко различно би могло да е всичко! И по-добро! Ако мама не бе умряла. Ако
татко не бе се разболял. Ако не беше се родила еврейка. Последното никога не бе посмяла
да произнесе пред баща й. Щеше да посрещне думите й с гняв. Но тя наистина го
мислеше. Ако двамата с него не бяха евреи и сега нямаше да пътуват с този влак, татко
щеше да си работи в университета, а бъдещето нямаше да изглежда като мрачна бездна
пълна със заплахи и безнадеждност.
Равнината навън постепенно бе изместена от хълмове и влакът пое бавно по склона.
Слънцето вече грееше над Алпите, когато поеха по последния хълм преди Кампина.
Когато минаваха покрай нефтените кули на малката рафинерия Стяуа, Магда се зае да
облича баща си в пуловер. Веднага щом приключи, привърза косата си с кърпа и после
отиде в задната част на вагона за да докара количката. По-младият от двамата
жандармеристи я последва. През целия път чувстваше очите му върху тялото си. Колкото
повече се отдалечаваха от Букурещ,, толкова по-дръзки ставаха тези погледи.
В мига, когато Магда се наведе да изправи седалката, тя усети ръцете му да опипват
талията й през дебелата вълнена пола. Едната от тях се плъзна под полата й и после се
стрелна нагоре между краката. Стомахът й се сви от уплаха, тя се извърна към него и с
мъка се сдържа да не впие нокти в лицето му.
— Мислех, че ще ти хареса — рече той и се притисна към нея, обгръщайки я с ръце.
— За еврейка не изглеждаш зле, а по очите ти познавам, че си падаш по-истинските мъже.