— Затова си тук, чифут — рече майорът.
— Най-простото решение е да си тръгнете.
— Невъзможно!
— Господа — заговори баща й. — Аз не вярвам във вампири. Във всеки случай… не
вярвам вече. Нито пък в таласъми и духове. Но винаги съм вярвал, че в тази крепост има
нещо особено. За мен тя открай време е била една загадка. Има уникална архитектурна
структура, но не съществуват никакви записи за това кой я е построил. Поддържана е в
идеално състояние, но никой не е обявил официално, че я притежава. Трябва да призная, че години наред се рових в архивите с надежда да намеря някакъв документ за
притежателя й или за онзи, който се грижи за поддръжката й.
— Работим по този въпрос в момента — рече кратко майор Кемпфер.
— Вероятно имате пред вид, че сте влезли във връзка със Средиземноморската
банка в Цюрих? Не си губете времето, вече съм бил там. Парите идват от сметка, разкрита
през миналия век, когато е било основана банката — по-точно от лихвите по този влог. А
по-рано, склонен съм да вярвам, източник на заплащането по поддръжката е била някоя
друга банка, вероятно в друга страна… Но истината е, че никъде не може да бъде открита
връзка с конкретна личност, която е разкрила тази сметка. Парите са вложени, тече им
лихва и заплащането трябва да се извършва in perpetum[1].
Майор Кемпфер блъсна с юмрук по масата.
— Проклятие! За какво си ни тогава, изкуфял старец!
— Аз съм всичко, с което разполагате, хер Майор. Но позволете ми да продължа с
разказа си: преди три години ми хрумна да отправя петиция до румънското правителство
— и тогавашния крал Карол — в която обявявах крепостта за национална ценност и
заявявах, че бих желал да поема грижата за нея. Надявах се, че подобна национализация
ще накара собственикът да излезе на бял свят. Но на петицията ми бе отказано. Крепостта
е построена в затънтен край, към който няма определен интерес, а освен това не
съществуваха конкретни източници, които да доказват, че крепостта е свързана с
румънската история. Последно, но и най-важно — национализацията щеше да изисква
отпускане на държавни средства за поддръжка. А защо да го правят, след като някой вече
се бе заел с тази работа и то така добре? Нямах с какво да оборя подобни аргументи. Ето
защо, господа, се отказах. Влошеното ми здраве ме принуди да се установя за постоянно в
Букурещ. Не ми стана нищо друго, освен да се задоволявам с тъжната мисъл, че съм най-
големият жив експерт по въпросите на крепостта. Което за останалите не значеше нищо.
Магда сведе глава. Тя бе извършила по-голямата част от работата. Знаеше почти
толкова за крепостта, колкото и той. Но предпочете да замълчи. Нямаше право да
противоречи на баща си, особено в присъствието на непознати.
— А какво ще кажете за това? — капитан Вьорман посочи натрупаните в ъгъла
обвити в кожа книги и свитъци.
— Книги? — Куза вдигна учудено вежди.
— Наредих да се започне разрушаването на крепостта. Не след дълго това… нещо…
което търсим, няма да има къде да се скрие. Камък по камък ще извадим това съоръжение
на дневна светлина. Къде ще отиде тогава?
— Добър план — Куза вдигна рамене. — Стига да не освободите нещо още по-лошо.
На лицето на Кемпфер се изписа изненада — изглежда не му бе хрумвала подобна
възможност. Магда забеляза, че баща й поглежда с любопитство към купчината с книги.
— Къде намерихте книгите? В крепостта никога не е имало библиотека, а местните
селяци не могат да разчетат дори имената си.
— В една ниша в стената — обясни капитанът.
— Виж какво има сред тях — нареди й Куза.
Магда коленичи до книгите, щастлива поне за малко да свали тежестта от
изнурените си крака. Количката на баща й бе единственият стол в стаята и никой не й бе
предложил да седне някъде. Огледа купчината, вдъхвайки позната миризма на стара
хартия — обичаше книгите, обичаше и миризмата им. Трябва да бяха поне дузина, някои
съвсем изгнили, една от тях — изцяло на свитъци. Магда внимателно ги разрови,
използвайки възможността да се поразкърши. После взе една от тях. Заглавието бе на
английски — „Книга на Ейбон“. Погледна я изумена. Невъзможно… трябва да е някаква
шега! Разгледа и другите, превеждайки заглавията им от различните езици, на които бяха
написани, а объркването й растеше. Всички до една бяха оригинални! Тя се изправи рязко
и едва не падна от припряността си.
— Какво има? — попита баща й като видя израза на лицето й.