— Тези книги! — възкликна тя, неспособна да сподави вълнението си. —
Невъзможно е дори да съществуват!
Куза придърпа количката към масата.
— Дай ги тук!
Магда вдигна горните две. Едната беше „De Vermis Mysteriis“ от Лудвиг Прин,
другата — „Cultes des Goules“ на Комт Д’Арлет. И двата тома бяха необичайно тежки и тя
настръхваше само от докосването до тях. Заинтригувани, немските офицери се
приближиха и прехвърлиха останалите книги на масата.
Разтреперан от вълнение, Куза мърмореше неразбрано под носа си и от време на
време произнасяше поредното заглавие, на което бе спрял поглед.
— „Пнакотическия ръкопис“, на свитък! Преводът на дю Норд на „Книга на Ейбон“!
„Седемте загадъчни книги на Хсан“! А ето и „Неизречени култове“ на фон Юнц! Тези
книги са безценни! Били са анатемосани и изгорени още през средните векове и са
останали само мълвите за тях. Някои дори се съмняват, че въобще са съществували! Но ето
ги тук, може би единствените оцелели копия!
— Може би с право са били забранени, татко — рече Магда, която никак не
харесваше блясъка в очите му. Знаеше, че в тези книги се описват правила и инструкции
за връзка със сили, далеч отвъд границите на разумното и рационалното. Фактът че
съществуват, че авторите им са били нещо повече от персонажи от зловещи мълви, беше
крайно обезпокояващ. Това променяше смисъла на всичко.
— Може би — кимна Куза без да вдига глава. Беше свалил ръкавиците си, а на
показалеца си бе надянал гумен напръстник. След като нагласи очилата си той се зае да
прелиства страниците. — Но това е било в друго време. Сега сме двайсети век. Не вярвам, че в тези книги има нещо, с което да не можем да се правим.
— Какво толкова страшно може да има в тях? — запита Вьорман, придръпвайки
обкованото с железни катарами копие на „Неизречени култове“. — Вижте, тази е на
немски. — Той отгърна корицата, прехвърли няколко страници и зачете нещо по средата.
Магда посегна да го спре, но се отказа. Нищо не дължеше на тези германци. Видя
как побледнява лицето на капитана, той преглътна сподавено и захлопна книгата.
— Що за болен, побъркан ум би написал подобно нещо? То е… то е… — изглежда
не можеше да намери подходящия израз.
— Какво имаме тук? — рече баща й вдигайки една книга, чието заглавие още не бе
прочел. — О, това е книгата на ван Юнц. Издадена е за пръв път в Дюселдорф през 1839г.
Съвсем ограничен тираж, частно издание, не повече от дузина копия… — той млъкна.
— Нещо не е наред? — попита Кемпфер. Стоеше малко встрани от тях, без да
проявява особен интерес.
— Да. Тази крепост е било построена през петнадесети век… поне доколкото ми е
известно. И всички книги, с изключение тази на Юнц са били написани преди това. А
това означава, че някъде през миналия век и дори по-скоро някой е посетил крепостта и е
подредил книгата при останалите.
— Не виждам как този факт може да ни помогне — отбеляза Кемпфер. — Нито пък
да предотврати смъртта на някой от хората ми… или на теб и дъщеря ти.
— Но затова пък хвърля нова светлина върху проблема — отвърна Куза. — Книгите
пред вас са били забранени през миналите векове като изрази на злото. Но аз твърдя, че те
не са израз, а изследване на злото. Ето тази, която в момента държа в ръцете си е била
особено строго преследвана — „Ал Азиф“ — оригиналното арабско издание.
— О, не! — не можа да сдържи възклицанието си Магда. Тази книга бе най-страшна
от всички!
— Така е! Не разбирам много арабски, но знам достатъчно за да преведа заглавието
и името на поета, който я е създал — той премести поглед от Магда към Кемпфер. —
Отговорът на вашите проблеми може би се крие между страниците на тези книги. Ще се
заема с тях още тази нощ. Но първо искам да видя труповете.
— Защо? — намеси се капитан Вьорман. Най-сетне бе възстановил самообладание,
след уплахата от надникването в книгата на Юнц.
— Искам да разгледам раните им. Така ще разбера, дали смъртта им има някакъв
ритуален характер.
— Веднага ще те отведем при тях — майорът повика двама есесовци за ескорт.
Магда нямаше никакво желание да разглежда труповете на убитите войници, но
страхувайки се да остане сама, постави ръце на дръжката и забута количката по коридора.
Когато стигна стълбите, двамата есесовци я изблъскаха и понесоха количката надолу по
нареждане на майора. Долу в подземията беше хладно. Отново съжали, че е дошла тук.