— Не се меси в това, чифут!
— Да чуем все пак какво ще ни каже. Нали затова го домъкнахме тук?
За Магда вече нямаше никакво съмнение, че между двамата офицери съществува
открита вражда. Чувстваше, че и баща й го е разбрал и се опитва да се възползва от този
факт.
— Може би ще мога да ви помогна — рече той и посочи купчината с книги на
масата. — Както споменах по-рано, не е изключено решението на вашия проблем да се
крие там. И ако наистина в книгите има отговор, аз съм единственият човек, който — с
помощта на дъщеря ми — е в състояние да го изрови. Ако ми дадете възможност, бих
опитал.
Кемпфер спря и погледна към Вьорман.
— Заслужава си да опитаме — рече Вьорман. — Аз самият нямам по-добра идея. А
ти?
Кемпфер хвърли горящия фас на пода и бавно го стъпка.
— Три дена, чифут. Имаш три дена за да откриеш, нещо което би ни било от полза.
Той премина покрай тях и излезе, без да затваря вратата зад себе си.
Капитан Вьорман погледна след него.
— Ще наредя на моя подофицер да ви намери дюшеци — той огледа крехкото тяло
на Куза. — Не разполагаме с нищо друго за завивки.
— Ще се оправя, капитане. Благодаря ви.
— Дърва — намеси се Магда. — Ще ни трябват дърва за огън.
— Не става чак толкова студено през нощта — поклати глава капитанът.
— Ръцете на баща ми — ако изстинат, няма да може дори да прелиства страниците.
Вьорман въздъхна.
— Ще наредя на подофицера да направи каквото може — той пое към вратата,
после се спря и се обърна. — Искам да ви кажа нещо. Майорът ще ви смачка без да се
замисли, също както смачка цигарата на пода. Той си има свои причини да търси бързо
решаване на проблема, както и аз си имам мои — не искам хората ми повече да умират.
Успеете ли да намерите начин поне една нощ да не умре никой ще докажете, че струвате
нещо. А съумеете ли да ни подскажете как да се справим с това нещо, кълна се че ще ви
върна в Букурещ невредими.
— В противен случай, — отбеляза Магда, — живи няма да се върнем — не
откъсваше поглед от лицето му. Наистина ли им предлагаше тази възможност?
— В противен случай — повтори мрачно капитанът — няма.
След като нареди стаите на първия етаж да се заредят с дърва за горене, Вьорман се
замисли. В началото бе сметнал докараната от Букурещ двойка за достойна за съжаление
— момичето, привързано към своя баща и бащата — окован в количката. Но докато ги
наблюдаваше и се вслушваше в думите им, той постепенно долавяше в тях някаква скрита
сила. Това беше добре. Защото и двамата щяха да се нуждаят от нея за да оцелеят на това
място. Иначе каква надежда би имало за един беззащитен старец и дъщеря му там, където
въоръжени мъже бяха безсилни?
Внезапно Вьорман осъзна, че някой го гледа. Не знаеше откъде му хрумна тази
мисъл, но почти бе уверен. Чувството би му се сторило странно, но след събитията от
последната седмица по-скоро будеше в него тревога.
Вьорман надникна нагоре по стъпалата, но не забеляза никой. Навсякъде пламтяха
светлините, а часовите двойки бдяха зорко.
И въпреки това, не го напускаше усещането, че някой го наблюдава.
Пое към стълбите, с надежда, че веднага щом напусне това място, странното
усещане ще изчезне. Така и стана. Докато се изкачваше нагоре, постепенно забрави за
него.
Но подсъзнателният страх остана в него, страхът, с който прекарваше всяка нощ,
откакто бе дошъл в крепостта — и увереността, че на следващата сутрин ще открият
поредната жертва, срещнала своята ужасна кончина.
Майор Кемпфер стоеше на изхода на мрачния коридор, в задната част на крепостта.
Оттук проследи с поглед Вьорман, който бе поспрял на входа на кулата и после се бе
изкачил по стълбите. Едвам се сдържа да не изтича през двора, да се изкачи и да почука
на вратата на Вьорман.
Не искаше да остава сам през тази нощ. Зад него се издигаше стълбището, водещо
към неговата спалня, където предишната нощ го бяха посетили двамата убити войници.
Ужасяваше се дори при мисълта, че трябва да се върне в нея.
Вьорман вероятно бе единственият, който можеше да му помогне през тази нощ.
Като офицер, за Кемпфер бе недопустимо да се настани при войниците, а за евреите и
дума не можеше да става.
Вьорман бе единствената възможност. Беше офицер — също като него — и нямаше
нищо странно в това двамата да си правят компания. Кемпфер излезе от коридора и
забърза през двора. Но само след няколко крачки се спря. Вьорман никога не би го