допуснал в стаята си, камо ли да седнат на чаша шнапс. Вьорман ненавиждаше SS,
Партията и всичко свързано с двете. Защо? За Кемпфер подобно отношение бе
неразбираемо. Вьорман без съмнение беше чист ариец. Нямаше защо да се страхува от SS.
Откъде, тогава, тази ненавист?
Кемпфер се завъртя и отново влезе в тъмния коридор. Не можеше да търси
сближаване с Вьорман. Този тип явно бе твърде ограничен и неспособен да схване
същината на Новия ред. А следователно беше обречен. И колкото по-далеч от него се
намираше Кемпфер, толкова по-добре.
И все пак… Кемпфер се нуждаеше от събеседник за тази нощ. Но друга възможност
нямаше.
Той се поколеба, завладян от страх и после бавно заизкачва стълбите към спалнята,
питайки се, какво ли го чака тази нощ.
Огънят изпълни стаята не само с топлина. Той бе източник на светлина, на топло
сияние, с което не можеше да се сравнява блясъкът на единствената електрическа крушка
на тавана. Магда беше разположила единия от дюшеците непосредствено до огъня за
постеля на баща й, но той дори не я забеляза. От дълги години не бе го виждала така
оживен и развълнуван. Месец след месец болестта бе изстисквала силите му, стоварвайки
върху него бремето на непосилното изтощение, часовете за бодърстване ставаха все по-
кратки, а сънят — по-дълъг.
Но сега, докато се ровеше трескаво из книгите, той изглеждаше неузнаваемо
променен. Магда знаеше добре, че това състояние няма да продължи дълго. Отслабналите
му мускули скоро щяха да настояват за отдих. Тялото му не разполагаше със запаси, тази
енергия беше крадена.
Но въпреки това, Магда не смееше да настоява. Напоследък баща й бе изгубил
интерес към всичко наоколо и прекарваше времето си в дрямка край прозореца. Лекарят,
когото най-сетне успя да примоли да дойде на посещение заяви, че това е меланхолия,
съвсем типична за неговото заболяване. Нищо не можеше да се направи за нея. Предложи
й да му дава аспирин за постоянните болки, или пък кодеин — стига да можеше да
намери.
Беше като живия труп. А сега изведнъж показваше признаци на съживяване. Магда
просто не смееше да настоява. Докато го гледаше, той се замисли над „De Vermis
Mysteriis“, свали си очилата и потърка очи с ръкавица. Може би сега бе моментът да го
откъсне от тези ужасни книги и да го накара да си почине.
— Защо не им разкажеш теорията си? — запита тя.
— А? — той вдигна глава. — Коя?
— Каза им, че не вярваш във вампири, но това не е истина. Освен ако
междувременно не си изоставил своята любима хипотеза.
— Не, все още вярвам, че е имало поне един истински вампир в Румъния, от който е
тръгнала оригиналната легенда. Не разполагам с доказателства, но има сериозни
исторически източници. Но без доказателства, не мога да публикувам подобна статия. По
същата причина предпочетох да не съобщавам и на немците.
— Защо? Те не са учени.
— Така е. Но те ме смятат за стар и ерудиран учен, единственият, който може да им
помогне. Ако им разкажа теорията си, ще решат че съм изкуфял стар и безполезен евреин.
Съмнявам се, че един изкуфял стар и безполезен евреин би се радвал на дълъг живот в
компанията на нацисти. Ти как мислиш?
Магда поклати глава. Не в тази посока искаше да поеме разговора.
— И все пак, как мислиш, възможно ли е крепостта да е била обитавана от…
— Вампир? — баща й вдигна крехките си рамене. — Кой би могъл да каже каква е
истинската природа на един вампир? Толкова легенди и слухове има за тях, ако
предположим, че наистина са съществували — къде тогава свършват легендите и започва
истината? И все пак — почти всички подобни предания са локализирани в Румъния и
Молдова, може би наистина нещо обитавало тези места ги е породило. В сърцето си,
всяко предание пази зрънце истина.
Лицето му беше все така изпънато и безизразно, но очите му пламтяха възбудено.
— Уверен съм, ще се съгласиш с мен, че събитията излизат от рамките на
нормалното. Тези книги са безспорно доказателство, че крепостта е била свързана с
практикуване на магьосничество. А надписът на стената… независимо дали е дело на
безумец, или е знак, че си имаме работа с морой — вампир, тепърва трябва да се изследва
внимателно.
— Но какво е твоето лично мнение? — настоя тя, търсейки поне малко увереност.
Дори само мисълта, че навън би могло да дебне подобно същество караше кожата й да
настръхва. Никога не беше вярвала на подобни истории, а увлечението на баща й по тях