смяташе, че се намира вратата и после спря. От страх краката й се подкосяваха. Нещо им
пречеше да продължат! Не беше невидима стена, твърда и неподатлива, а сякаш в
тъмнината някой бе задържал количката, подигравайки се с напразните й усилия.
За миг в мрака й се мярна нечие бледо лице, надвесено над нея, после се изгуби.
Сърцето й блъскаше лудо, а дланите й бяха толкова потни, че се плъзгаха по
дървената дръжка. Не беше възможно да се случва подобно нещо! Сигурно беше
халюцинация! Рожба на възбудения й ум… но тялото й вярваше! Тя надзърна в лицето на
баща й, толкова близо до нейното и прочете в него същия ужас.
— Не спирай! — викна той.
— Не мога да продължа напред!
— Бързо! Към огъня!
Магда побутна количката към огнището. В мига, когато се завъртяха колелата, тя
почувства как нечия смразяваща хватка сковава рамото й.
Писъкът замря в гърлото й. Вместо него се разнесе само едва доловим вопъл.
Леденият допир пълзеше по тялото й, право към сърцето. Тя сведе очи и видя вкопчена в
нея ръка. Пръстите бяха дълги и тънки, покрити с къдрави косъмчета, които се спускаха
от ръката и стигаха чак от дългите, черни нокти. Китката сякаш се разтопяваше в мрака.
Това докосване дори през дебелата тъкан на вълнения пуловер пораждаше в нея
отвращение, смразяващ страх и непосилна жлъч. Вгледа се във вятъра за да открие лицето.
Не видя нищо, сетне пусна дръжката на количката и се задърпа отчаяно, за да се освободи, хлипайки от страх. Обувките й драскаха по пода в напразни усилия, но ръката не я
пускаше. Ала не можеше да си наложи да я докосне.
И тогава мракът започна да се променя, да просветлява. Бледо, овално очертание се
раздвижи пред нея и спря само на сантиметри. Беше лице. Сякаш породено от кошмар.
Имаше високо чело. Дълга, смолисто черна коса се спускаше чак до раменете,
кичурите бяха като змии, прикачени със зъби към скалпа. Белезникава кожа, хлътнали
скули и закривен нос. Устните бяха придърпани назад, разкривайки жълтеникави зъби,
дълги, заострени като кучешки. Но именно очите държаха Магда в по-страшна хватка,
дори от тази на ръката, сподавяха вика й и подтискаха трескавите й усилия.
Очите.
Големи и кръгли, хладни и кристални, зениците — тъмни дупки в един хаос, лишен
от логика, отвъд границите на реалността, черни като нощно небе, което никога не е
посинявало от слънцето или озарявано от сиянието на луната и звездите. Ирисите бяха
почти толкова тъмни и докато гледаше към тях се разтвориха като тунели, привличайки я
в светът на безумието отвъд…
… на безумието. Което бе толкова привлекателно. Там щеше да е в безопасност, на
спокойствие, далеч от всичко. О, колко хубаво щеше да е, да премине отвъд и да се потопи
в тези черни извори… колко хубаво…
Не!
Магда се бореше със завладяващото я желание, мъчеше се да се освободи. Но…
какъв смисъл? Животът беше само мъка и мизерия, борба, която всички губеха накрая.
Какъв смисъл имаше? В края на краищата, нищо от онова, което правиш нямаше някакво
значение. Защо тогава да се тревожи?
Почувства как някакво едва доловимо течение я повлича към тези очи. Имаше и
желание в тях, надхвърлящо сексуалните предразсъдъци, желание по всичко онова, което
бе тя. Магда с изненада осъзна, че се обръща и се навежда към двата черни тунела.
Толкова лесно щеше да е, ако се отпуснеше…
… тя се вкопчи в нещо вътре в нея, което отказваше да се предаде, подтикваше я да
се бори с течението. Ала силата срещу нея бе толкова могъща, а тя така слаба и изморена, че съпротивата й се струваше безсмислена.
Звук… или музика… не, не беше музика. Звукът бе вътре в нея, далеч от всякаква
музика… дисхармоничен, крещящ в кошмарна какафония, която разтваряше нови
пукнатини в отслабената й воля. Светът около нея — всичко — започна да избледнява,
оставаха само очите… само очите…
… тя се залюля, надвесена над пропастта на вечността…
… и тогава чу гласът на баща си.
Магда се вкопчи в този звук, сякаш стискаше въже и се придърпа по него. Баща й не
викаше нея, дори не говореше на румънски, но гласът му бе единственото познато нещо в
хаоса наоколо. Очите погледнаха встрани. Магда беше свободна. Ръката я пусна.
Стоеше задъхана, потна, отпаднала, объркана, вятърът в стаята развяваше дрехите й,
отнемайки дъха й. Ужасът й растеше, защото очите се бяха извърнали към баща й. А той
бе така слаб!
Но Куза не трепваше под този поглед. Той заговори отново, думите му бяха