неразбираеми, дразнещи ухото. Магда забеляза, как изчезва страшната усмивка от лицето, а устните се изпъват в тънка линия. Очите се превърнаха в две цепки, сякаш умът зад тях
оценяваше думите на баща й, притегляше ги.
Магда гледаше към лицето, неспособна да направи нещо повече. Видя как се изви по
края линията на устата. Последва кимване, не повече от мигновено трепване надолу.
Решение.
Вятърът изчезна, сякаш никога не бе се появявал. Лицето потъна назад в мрака.
Всичко замря.
Без да смеят да мръднат, Магда и баща й се спогледаха в средата на стаята, докато
тъмнината и студът бавно отстъпваха. В огнището внезапно изпращя съчка и от уплаха
Магда почувства, че губи равновесие. Свлече се напред и в последния миг успя да се
задържи за количката.
— Добре ли си? — запита баща й, но не гледаше към нея. Опипваше върховете на
пръстите си през ръкавиците.
— След миг ще бъда — в ума й всичко се проигра наново. — Какво беше това? Боже
мили, какво беше това?
Но баща й не я чуваше.
— Отиде си. Вече не го усещам — той задърпа ръкавиците.
Магда се изправи и побърза да приближи количката до огъня, който отново се
връщаше към живот. Беше капнала от изтощение и уплаха, но това сега й се струваше
маловажно. Господи… защо винаги се случва с мен? Защо все аз трябва да съм нечия
опора? Защо трябва да съм толкова силна? Веднъж… поне веднъж… би й се искало да се
отпусне и някой да се погрижи за нея. Опита се да не мисли за това. Не беше редно за
една добра дъщеря да се занимава с подобни проблеми, когато баща й се нуждаеше от
помощ.
— Почакай, татко! Не разполагаме с топла вода, ще трябва да разчитаме на огъня за
да ги стоплим!
В мигащата светлина на пламъците бе забелязала, че ръцете на баща й са мъртвешки
бледи, почти като на… съществото. Кожата на пръстите му бе изсъхнала и напукана, а
ноктите дълги и закривени. На края на всеки един от тях се виждаше малка вдлъбнатина, като от заздравяла доскоро гангренясала рана. Това бяха ръце на непознат — Магда
помнеше добре времето, когато тези ръце жестикулираха живо и грациозно, пръстите бяха
гъвкави и изразителни. Ръце на учен. На музикант. Изпълнени със собствен живот. А сега
бяха по-скоро мумифицирани подобия.
Трябваше да ги стопли, но не прекалено бързо. В апартамента в Букурещ през
зимните месеци винаги държеше готова тенджера с топла вода за подобни случаи.
Лекарите го наричаха феномена на Райно — всяко внезапно спадане на температурата
предизвикваше спазми в кръвоносните съдове на ръцете му. Никотинът имаше подобен
ефект и затова се наложи да се откаже от любимите си цигари. Ако тъканите му се
лишаха за продължително време от кислород, неминуемо щеше да се появи гангрена.
Досега беше имал късмет. Раните, макар и гангренясали, бяха заздравели. Но едва ли и
занапред щеше да е така.
Куза протегна ръце към огъня и ги завъртя бавно, доколкото му позволяваха
скованите стави. Магда знаеше, че в момента не чувства нищо. Но възстанови ли се
веднъж кръвообращението, ще дойдат сърбежите и болката.
— Виж какво ти направиха само! — извика гневно тя, наблюдавайки как се появява
отново руменината на ръцете му.
— И по-лошо е било — вдигна глава баща й.
— Зная. Но това въобще не биваше да се случва! Какво всъщност искат от нас?
— Те?
— Нацистите! Те си правят експерименти с нас! Не знам какво точно се случи тук…
беше едновременно реално и нереално. Невъзможно е да се случи подобно нещо!
Хипнотизирали са ни, дали са ни някакво лекарство, после са намалили светлината…
— Всичко беше реално, Магда — проговори с мек глас той, потвърждавайки онова,
което вече знаеше, но не смееше да признае пред себе си. — Също както забранените
книги са реални. Зная…
Дъхът му секна внезапно, докато кръвта нахлуваше в пръстите и ги оцветяваше в
тъмночервено. Изгладнелите тъкани го наказваха, отмивайки от себе си натрупаните
токсини. Толкова пъти преди Магда бе наблюдавала тази сцена, че почти можеше да
изпита болката.
Когато пулсациите намаляха и сърбежът стана поносим, Куза продължи пресекливо.
— Заговорих му на старославянски… уверих го, че не сме негови врагове… помолих
го да ни остави на мира… и той си тръгна.
Лицето му за миг се изкриви от болка, сетне той погледна Магда с ярко пламтящи
очи. Гласът му бе нисък и дрезгав.
— Това е той, Магда. Уверен съм! Това е той!
Магда не отговори. Знаеше, че е прав.