Вьорман кимна на шофьора до него и се зае да сгъва картата. Името му беше Остер,
подофицер Остер, негов пръв заместник в ротата. Остер махна с ръка и потегли, а отзад
трите камиона ги последваха бавно. Пътят — или каквото беше там — се разшири с
приближаването към завоя и ги изведе до малко затънтено селце, което се гушеше в
югоизточната основа срещу скалната стена, върху която се издигаше крепостта.
Докато лъкатушеха между къщите, Вьорман реши да поправи първоначалното си
впечатление. Това не беше селце, поне според немските представи. Това беше всичко на
всичко една купчина от колиби с каменни стени и сламени покриви, едноетажни с
изключение само на една — последната на североизточния край. Тя единствена
приличаше на къща, имаше втори етаж и дори отпред висеше някакъв надпис. Не
разбираше румънски, но по всичко личеше, че това е местната страноприемница. Вьорман
просто не можеше да си представи какъв смисъл има от тази страноприемница — кой ли
въобще би дошъл тук?
Само на неколкостотин метра отвъд селото пътят свършваше в ръба на клисурата.
От тук през пропастта се прехвърляше дървен мост, положен на каменни колони —
единствената връзка на крепостта с външния свят. Хрумнаха му още две възможности —
да се изпълзи нагоре по отвесната скала, или да се спусне въже от върха на стената — но
почти веднага осъзна, че те граничат с безумието.
С око на познавач, Вьорман веднага оцени стратегическите преимущества на
крепостта. Великолепен наблюдателен пункт. От върха на кулата цялото протежение на
прохода Дину се разстилаше като на длан, а прикрити зад стените на крепостта
петдесетина опитни войници можеха да задържат настъплението на цяла армия руснаци.
Не че руснаците биха стигнали някога до прохода Дину, но негова работа ли беше да се
обсъжда заповедите на Върховното командване?
Ала Вьорман притежаваше и друг поглед, погледът на художник, на любител на
пейзажите и с него оценяваше крепостта и околностите по различен начин. Една
акварелна рисунка, или пък маслени бои, мрачни тонове, които да подчертаят суровата
красота? Единствения начин да разбере кое ще е по-подходящо, бе да опита и двете. Ще
разполага с колкото си иска свободно време през следващите месеци.
— Добре, подофицер — обърна се той към Остер, когато спряха в началото на
моста, — какво мислите за нашия нов дом?
— Не бих казал, че съм възхитен, господин капитан.
— Ще привикнете. Нищо чудно да прекараме остатъка от войната тук.
— Да, господин капитан.
Вьорман долови някакво напрежение в отговорите на Остер и го погледна
внимателно. Подофицерът беше по-нисък от него, слаб, с черна коса.
— Не се безпокойте, господин подофицер. Войната скоро ще свърши. Когато
тръгвахме, разнесе се новината, че Югославия е капитулирала.
— Господин капитан, трябваше веднага да ни съобщите! Това щеше да оживи
хората.
— Нима имат нужда от подобна подкрепа?
— Лично аз, в този момент бих предпочел да съм в Гърция.
— Едва ли ще ви хареса. Сладникави напитки, жилаво месо и странни танци.
— Имам пред вид войната.
— А, това.
През последната година Вьорман беше само един безпомощен наблюдател на
собственото си оглупяване. Процес не само незавиден и необратим, но и опасен, за човек, който категорично отказва да стане член на Партията. Но това сякаш беше единственото
спасение от разочарованието, което го бе обхванало с напредването на войната и залезът
на неговата кариера. Подофицер Остер бе съвсем отскоро под негово командване, за да го
знае. Но с времето щеше да научи всичко.
— Може би сте прав, подофицер. Но както вървят нещата, нищо чудно докато
стигнете до вашата Гърция, войната вече да е приключила. Предполагам, че за седмица и
тя ще капитулира.
— И все пак, вярвам и вие ще се съгласите, че ще служим по-добре на фюрера там,
отколкото в тези планини.
— Не бива да забравяте, че именно по нареждане на вашия фюрер се отправихме да
заемем позиция тук.
Вьорман забеляза, не без задоволство, че Остер пропусна покрай ушите си това
„вашия“, сякаш нищо не бе чул.
— Но защо, господин капитан? Каква задача ще изпълняваме тук?
— Върховното командване, — зае се Вьорман да цитира заключенията от доклада
на специалната комисия, — смята, че проходът Дину е стратегическа връзка между
руските степи и петролните рафинерии, които подминахме край Плойещи. И ако не дай
си Боже, връзките между Райха и Съветите някой ден се влошат, нищо чудно руснаците да