птици. Замъците в Германия бяха убежища на гълъби, които гнездяха навсякъде. А тук не
се виждаше нито една птица, нито в скалите нагоре, нито по кулата и крепостната стена.
Изведнъж Вьорман долови някакъв шум зад гърба си. Извърна се рязко, поставил
ръка на кобура с тежкокалибрения люгер. Румънското правителство бе доказало
чистосърдечната си привързаност към идеите на Райха, но Вьорман не се съмняваше, че
вътре в страната имаше и такива, които не гледаха с добро око на подобна дружба.
Националната Селска Партия например, водеше граничеща с фанатизъм анти-германска
политика. Макар лишена от власт, тя продължаваше да бъде активна. Нищо чудно някоя
терористична група от нейни привърженици да се укрива в тези планински райони,
дебнейки възможността да нанесе удар на немските части.
Шумът се повтори, този път още по-силен. Това бяха човешки стъпки, отчетливи,
спокойни, без никакъв намек за прокрадване. Идваха откъм вратата в задната част на
крепостта. Вьорман впери поглед в приближаващия си мъж. Беше около тридесет
годишен, наметнат с ушит от овча кожа ямурлук. Мъжът не забелязваше Вьорман. В
ръката си държеше хаванче с хоросан. Той приклекна до вратата с гръб към офицера и се
зае да замазва дупките в стената.
— Какво правите тук? — кресна Вьорман. Имаше изричното нареждане крепостта
да бъде очистена.
Изненадан, зидарят подскочи и се обърна. Гневът изчезна от лицето му още щом
видя униформата на човека срещу него и осъзна, че му говорят на немски. Той
промърмори нещо неразбрано — най-вероятно на румънски. С яд и неохота Вьорман си
даде сметка, че ако иска да се разбере с непознатия трябва да намери някакъв преводач, или да научи малко от езика му, докато пребивава по тези места.
— Говори на немски! Какво търсиш тук?
Мъжът поклати глава, едновременно объркан и изплашен. Той вдигна ръка в знак да
го почакат, после се обърна и извика нещо, което прозвуча като „Папа!“
Чу се тропот и на един от прозорците над тях се показа главата на възрастен мъж,
наметнат с подобен вълнен ямурлук. Вьорман стискаше здраво дръжката на пистолета,
докато двамата румънци си разменяха реплики на неразбираемия за него език. След това
възрастният неочаквано се обърна към него на немски:
— Слизам веднага, господине.
Вьорман кимна, донякъде успокоен. Той отново се приближи към вградения в
стената кръст и се зае да го изучава. Мед и никел… а приличаха толкова много на злато и
сребро.
— Точно шестнадесет хиляди осемстотин и седем такива кръста са вградени в
стените на крепостта — обясни нечий глас зад него с плътен акцент.
Вьорман се обърна.
— Нима сте ги броили? — той прецени, че събеседникът му е около петдесет
годишен. Между него и по-младия мъж имаше забележителна, дори изненадваща прилика.
И двамата носеха съвсем еднакви груби селски ризи и бричове, но старецът бе нахлузил
някаква смешна островърха шапка. — Или може би го казвате на всички туристи?
— Аз съм Александру — отвърна другият и леко се поклони. Синът ми и аз работим
тук. И не посрещаме никакви туристи.
— Това е на път да се промени. Но междувременно — доколкото знаех, в крепостта
не живее никой.
— Вярно е, ние сме от селото. Там се прибираме всяка вечер.
— А къде е собственикът?
— Нямам представа — отвърна Александру.
— Кой е той?
— Не зная — повторно свиване на раменете.
— Кой ви плаща, в такъв случай? — разговорът започваше да става отегчителен.
Възможно ли бе този човек да не знае нищо и при всеки въпрос да свива рамене?
— Съдържателят на страноприемницата. Някой му носи пари, два пъти в годината.
Прави оглед на крепостта, дава нареждания и после си отива. Съдържателят ни плаща
веднъж месечно.
— А кой ви дава нареждания? — Вьорман очакваше поредното свиване на рамене,
но този път отговорът дойде почти веднага.
— Никой — Александру изправи рамене и продължи с покорно достойнство. —
Ние вършим всичко. Инструкциите са да поддържаме крепостта като нова. Това е всичко,
което трябва да знаем. И което трябва да вършим. Баща ми прекара целия си живот тук, в
тази крепост, а също и баща му и бащата на неговия баща. Синът ми ще продължи моя
път.
— Ще прекараш целия си живот в поддържане на една стара крепост? Не мога да
повярвам!
— По-голяма е отколкото изглежда. В стените наоколо има множество стаи. Под
краката ни лежат няколко коридора също със стаи от двете им страни, които продължават