Выбрать главу

навътре в планината. Така че, непрестанно има какво да се върши.

Вьорман плъзна поглед по мълчаливите стени, над които се спускаше дълга сянка и

отново разгледа вътрешния двор, който също тънеше в сянка въпреки ранния следобеден

час. Кой бе построил тази крепост? И кой плащаше, за да се поддържа в такова

безупречно състояние? В това нямаше никаква логика. Загледа се в сенките и изведнъж му

хрумна, че ако той трябваше да издигне подобна крепост, би предпочел да я разположи на

отвъдната страна на прохода, където имаше значително по-приятно юго-западно

изложение, повече слънце и топлина. Така както бе построена сега, нощта вероятно се

спускаше съвсем рано в крепостта.

— Добре, — обърна се той към Александру. — Ще ви позволя да продължите с

поддържането на крепостта дори след като се настаним. Но ти и синът ти ще се явявате на

проверка при часовоя, когато идвате и си тръгвате — той забеляза, че мъжът клати

отрицателно глава и попита. — Какво има?

— Не можете да останете тук.

— И защо не?

— Забранено е.

— От кого?

Александру пак сви рамене.

— От край време е така. Трябва да поддържаме крепостта и да не допускаме никой

в нея.

— И разбира се, досега не е имало подобен случай.

— Не, имаше. Случвало се е от време на време тук да отсядат пътници без наше

съгласие. Отстъпвахме — в края на краищата, не сме наети тук за да се бием. Но те никога

не оставаха повече от една нощ. А често и по-малко.

Вьорман се усмихна. Очакваше нещо подобно. Изоставена, старинна крепост, в

място като това, естествено трябваше да е пълна с призраци. Ако не друго, поне местните

хора щяха да имат тема за приказки.

— И какво ги прогони? Ужасяващ вой? Среднощно дрънкане на вериги?

— Не, тук няма духове, господине.

— Може би случаи на странна смърт? Злокобни убийства? Или самоубийства? —

Вьорман се забавляваше чудесно. — Ние в Германия също не можем да се оплачем от

недостиг на замъци. И за всеки от тях се разказва поне една смразяваща история.

Александру отново поклати глава.

— Никой не е умирал тук доколкото знам.

— Тогава каква е причината? Какво прогонва нарушителите след първата нощ?

— Сънища, господине. Лоши сънища. И все едни и същи, доколкото можах да

разбера… за някакво същество, затворено в малка стая без врата и прозорци и без

светлина… където мракът е непрогледен… и е студено… много студено… и в този мрак

нещо стои до теб… по-хладно от всичко… и гладно.

Докато слушаше, Вьорман почувства как по гърба му полазват тръпки. Мислеше да

попита Александру дали той самият е прекарвал някоя нощ в крепостта, но отговорът

прозираше в очите на мъжа. Да, Александру също бе спал тук. Но само веднъж.

— Ще чакате тук, — нареди им Вьорман, — докато хората ми преминат по моста.

— А след това ще ми покажете крепостта.

Лицето на Александру гореше от безсилен гняв.

— Длъжен съм, хер капитан, — заговори той, — да ви предупредя, че в крепостта не

е позволено да се настаняват наематели.

Вьорман се усмихна, без да дава воля на чувствата си. Уважаваше и разбираше

дълга, на който се бе посветил човекът срещу него.

— Смятай, че си изпълнил дълга си. Но сега срещу теб е изправен отряд на

германската армия. така че не ти остава нищо друго, освен да се подчиниш на силата и да

отстъпиш.

При тези думи Вьорман се обърна и пое към вратата.

Все още не бе зърнал нито една птица. Дали птиците също сънуваха? И те ли си

построяваха гнездо само за една нощ, а после отлитаха завинаги?

Колоната от четири машини внимателно пропълзя по моста и спря в двора на

крепостта без никакъв инцидент. Отзад вървяха войниците, нарамили оръжия, а сетне се

върнаха повторно, за да пренесат разтоварените припаси, генератори и амуниции.

Докато подофицер Остер организираше работата на хората, Вьорман и Александру

тръгнаха на малка обиколка из крепостта. Вьорман разглеждаше изненадан

многобройните медно-никелови кръстове, вградени на равни разстояния в стените на

коридорите, стаите… сякаш бяха навсякъде. Те красяха стените на двора, подземията

отдолу, кулата, издълбаните в скалата коридори. Повечето бяха доста малки по размер,

всички от една и съща сплав.

— Общо четирийсет и девет стаи, ако се броят и тези в кулата — завърши

Александру.

— Странно, защо не са ги направили петдесет?

— Кой би могъл да каже? — сви рамене Александру.

Ако посмее да вдигне рамене още веднъж… помисли заплашително Вьорман.