навътре в планината. Така че, непрестанно има какво да се върши.
Вьорман плъзна поглед по мълчаливите стени, над които се спускаше дълга сянка и
отново разгледа вътрешния двор, който също тънеше в сянка въпреки ранния следобеден
час. Кой бе построил тази крепост? И кой плащаше, за да се поддържа в такова
безупречно състояние? В това нямаше никаква логика. Загледа се в сенките и изведнъж му
хрумна, че ако той трябваше да издигне подобна крепост, би предпочел да я разположи на
отвъдната страна на прохода, където имаше значително по-приятно юго-западно
изложение, повече слънце и топлина. Така както бе построена сега, нощта вероятно се
спускаше съвсем рано в крепостта.
— Добре, — обърна се той към Александру. — Ще ви позволя да продължите с
поддържането на крепостта дори след като се настаним. Но ти и синът ти ще се явявате на
проверка при часовоя, когато идвате и си тръгвате — той забеляза, че мъжът клати
отрицателно глава и попита. — Какво има?
— Не можете да останете тук.
— И защо не?
— Забранено е.
— От кого?
Александру пак сви рамене.
— От край време е така. Трябва да поддържаме крепостта и да не допускаме никой
в нея.
— И разбира се, досега не е имало подобен случай.
— Не, имаше. Случвало се е от време на време тук да отсядат пътници без наше
съгласие. Отстъпвахме — в края на краищата, не сме наети тук за да се бием. Но те никога
не оставаха повече от една нощ. А често и по-малко.
Вьорман се усмихна. Очакваше нещо подобно. Изоставена, старинна крепост, в
място като това, естествено трябваше да е пълна с призраци. Ако не друго, поне местните
хора щяха да имат тема за приказки.
— И какво ги прогони? Ужасяващ вой? Среднощно дрънкане на вериги?
— Не, тук няма духове, господине.
— Може би случаи на странна смърт? Злокобни убийства? Или самоубийства? —
Вьорман се забавляваше чудесно. — Ние в Германия също не можем да се оплачем от
недостиг на замъци. И за всеки от тях се разказва поне една смразяваща история.
Александру отново поклати глава.
— Никой не е умирал тук доколкото знам.
— Тогава каква е причината? Какво прогонва нарушителите след първата нощ?
— Сънища, господине. Лоши сънища. И все едни и същи, доколкото можах да
разбера… за някакво същество, затворено в малка стая без врата и прозорци и без
светлина… където мракът е непрогледен… и е студено… много студено… и в този мрак
нещо стои до теб… по-хладно от всичко… и гладно.
Докато слушаше, Вьорман почувства как по гърба му полазват тръпки. Мислеше да
попита Александру дали той самият е прекарвал някоя нощ в крепостта, но отговорът
прозираше в очите на мъжа. Да, Александру също бе спал тук. Но само веднъж.
— Ще чакате тук, — нареди им Вьорман, — докато хората ми преминат по моста.
— А след това ще ми покажете крепостта.
Лицето на Александру гореше от безсилен гняв.
— Длъжен съм, хер капитан, — заговори той, — да ви предупредя, че в крепостта не
е позволено да се настаняват наематели.
Вьорман се усмихна, без да дава воля на чувствата си. Уважаваше и разбираше
дълга, на който се бе посветил човекът срещу него.
— Смятай, че си изпълнил дълга си. Но сега срещу теб е изправен отряд на
германската армия. така че не ти остава нищо друго, освен да се подчиниш на силата и да
отстъпиш.
При тези думи Вьорман се обърна и пое към вратата.
Все още не бе зърнал нито една птица. Дали птиците също сънуваха? И те ли си
построяваха гнездо само за една нощ, а после отлитаха завинаги?
Колоната от четири машини внимателно пропълзя по моста и спря в двора на
крепостта без никакъв инцидент. Отзад вървяха войниците, нарамили оръжия, а сетне се
върнаха повторно, за да пренесат разтоварените припаси, генератори и амуниции.
Докато подофицер Остер организираше работата на хората, Вьорман и Александру
тръгнаха на малка обиколка из крепостта. Вьорман разглеждаше изненадан
многобройните медно-никелови кръстове, вградени на равни разстояния в стените на
коридорите, стаите… сякаш бяха навсякъде. Те красяха стените на двора, подземията
отдолу, кулата, издълбаните в скалата коридори. Повечето бяха доста малки по размер,
всички от една и съща сплав.
— Общо четирийсет и девет стаи, ако се броят и тези в кулата — завърши
Александру.
— Странно, защо не са ги направили петдесет?
— Кой би могъл да каже? — сви рамене Александру.
Ако посмее да вдигне рамене още веднъж… помисли заплашително Вьорман.