— Добър ден, Никълъс.
Покани го с жест да седне на стола с висока облегалка, който стоеше пред бюрото. На Скейтлок не обърна внимание, сякаш не съществуваше. Докато Никълъс се настаняваше удобно, шерифът се обърна към мъжа на средна възраст, който стоеше от дясната му страна.
— Мастър Чърк, мога ли да ти представя сър Роджър Хобдън, кмет на града?
Никълъс отвърна на усмивката му. На пръв поглед Хобдън изглеждаше приятен човек, макар сближените му очи да бяха присвити и потайни.
— Сър Роджър присъства тази сутрин само като свидетел — каза сър Еймиъс. — Искаш ли вино?
Никълъс кимна, шерифът отиде до малка масичка и се върна с висока венецианска чаша. На Скейтлок, който мълчаливо стоеше зад господаря си, не предложи нищо.
— Мастър Чърк — започна отново сър Еймиъс, — ти си добър правник с неясно бъдеще, нали?
Никълъс отпи от чашата си и погледна към него. Той знаеше правилото: „Съмняваш ли се, мълчи си“.
— Говори се, че си почтен.
— Кой говори?
— Де Гайсърс.
Никълъс се усмихна. Де Гайсърс беше беден чуждестранен търговец, който бе призован пред съда в Уестминстър, защото не спазвал законите на градската търговия. Никълъс беше негов защитник и се опита да използва вратичките в правото. Беше изгубил делото, но не му беше взел пари. Сега му се искаше да го беше направил. Отначало честността му беше възхвалявана из „Сейнт Пол’с“, но след като никой вече не го нае, похвалата бързо се превърна в присмех.
— Казаха ми, че не си се връщал в Норич — рязко каза сър Еймиъс. — Не си посещавал и училището към катедралата. Но го помниш, нали, Никълъс, онова близо до кулата „Бланш“?
Никълъс знаеше, че го дразнят. Той живо си спомняше училището при катедралата, където учителят Тимънс с дългия черен бастун разкриваше мистериите на латинския, гръцкия, граматиката и логиката. Както всички ученици, Чърк беше прекарал голяма част от времето си, загледан през прозореца, отворен дори посред най-люта зима, към големия родов замък на хълма над града. Той и Биатрис често се бяха разхождали из прекрасните му градини.
— Болезнени спомени, а? — попита лукаво шерифът. — Но сигурно с Кембридж не е така. Знам, че си учил и там. Медицина, при великия доктор Фабиан, лекарят, който реже трупове?
— Лекарят, който има разрешително да го прави — рязко отвърна Чърк.
Петри се усмихна, сякаш беше спечелил точка, и Чърк се напрегна. Шерифът го дразнеше с миналото му, както добрият правник оставя жертвата си да говори, уплашена от злокобните паузи между простите, но резки въпроси. Разбира се, че Чърк си спомняше варосаните стени и просмуканите с кръв маси на Кембридж, където д-р Фабиан разрязваше и изследваше труповете на обесени мъже и жени; спомняше си замърсената бяла плът, увисналата кожа, вонята на сребристосините им вътрешности, струпани върху мръсните подноси. Не можа да го понесе и затова реши да учи право. Сър Еймиъс Петри, доволно захилен, добре знаеше това.
— След Кембридж също като теб, сър Еймиъс, аз отидох в Инър Темпъл — каза Чърк. — Учих в Кръглата Църква, рових се из гробниците на тамплиерите, беснеех с останалите студенти по „Флийт Стрийт“, купувах си учебниците по право на Ричард Попъл. Направих го под твое влияние. Изпратих ти благодарствено писмо, но се съмнявам, че си го получил, защото нямах отговор.
Сър Еймиъс се изсмя и щракна с пръсти. Пред Чърк се появи нова чаша вино, но той беше пил достатъчно и я остави недокосната. Петри трябваше да спре да си играе с него и да мине на въпроса. Вместо това сър Еймиъс попита:
— Как е майка ти, родственико?
Никълъс се замисли за нея, слаба и дребничка, с лице, сбръчкано от грижи. Само да не беше взела страната на Робин.
— Майка ми е добре. — Никълъс бутна стола си, сякаш се канеше да стане. Идеше му да се сопне на шерифа и се опита да сдържи гнева си. — Сър Еймиъс, защо съм тук?
Шерифът стисна устни и кимна.
— Премият въпрос изисква прям отговор. Искам да ти предложа служба.
Никълъс остана безмълвен.
— Изглеждаш недоволен. Да не би да имаш по-добро предположение?
— Не, сър Еймиъс, но дори глупак не би купил зачулен кон. Сър Еймиъс се усмихна насила.
— Бих искал да станеш член на моето домакинство. Никълъс отвърна на погледа му.
— Като какъв? Като прислужник ли?
— Не. — Доброто настроение на Петри се стопи. — Като един от най-приближените ми служители — следовател.
— С други думи да преследвам крадците?
— Не! — отвърна Петри. — Не ми трябват биячи или други такива глупости. Имам нужда от някого, който да познава закона така добре, както и тъмните дебри на човешката душа; някой, който да ми помага справедливостта да възтържествува и злото да бъде наказвано.