Той взе наметалото си и преди Катрин да успее да се намеси, те изскочиха през вратата и бодро се отправиха по смрачените улици към „Свирката на шута“. Кръчмата беше гореща и претъпкана, все още пълна с търговци и всички, които не бяха достатъчно умни да се приберат у дома си. Никълъс и Хенри седнаха близо до големия огън и зачакаха кръчмарят да им поднесе големите запенени халби бира.
— Мислиш ли, че има някаква тайна? — попита Хенри внезапно.
— В кое?
— В смъртта на Берисфорд.
— Разбира се. Вече го казах. Но каква е, един Господ знае.
— Имам предвид — продължи Скейтлок, предупреден от яростния поглед на Никълъс, — че шерифът иска да ни използва като копои, подгонили скрита плячка в гората. Едва ли ще ни остави, докато не я открием.
— И ако не я открием? Скейтлок се усмихна.
— Тогава пак ще обикаляме из „Сейнт Пол’с“ и ще си търсим работа.
Никълъс въздъхна.
— Утре иди в къщите на сър Еймиъс, Хобдън и съветника. Разпитай внимателно прислугата.
— За какво?
— Разбери видели ли са нещо подозрително през последната седмица, особено в събота, когато Берисфорд е изчезнал, или в четвъртък, когато са открили трупа му.
Скейтлок пресуши халбата си и се накани да стане.
— Трябва да вървя — промърмори той. Никълъс го сграбчи за китката.
— Къде, Хенри? Къде отиваш? Хайде, кажи ми! И откъде идваш? Кой е Кристофър Ратолиър? И какво правиш сам в стаята си? Защо това, което каза шерифът, те уплаши?
Скейтлок издърпа ръката си.
— Не ме стискай така — каза той. — Ти винаги задаваш въпроси. Може да съм ти слуга, но аз съм свободен човек. — Той почука слепоочието си. — Тук нямам господар. Тук съм ти равен, Никълъс Чърк.
— Така ли, Хенри? — Никълъс почувства, че се ядосва. — Наистина ли? Защо тогава не ми разкажеш всичко?
Скейтлок го погледна. Очите му горяха от гняв.
— Ако ти кажа — изсъска той, — може да не ти хареса. — Ако ти ми разкажеш за себе си, може да не хареса на мен. Помни това, господарю! — Последните думи той сякаш изплю. — Желая ти лека нощ.
Скейтлок изчезна сред мириса на застояла пот и Никълъс го проследи с празен поглед. Огледа се, вече по-спокоен и се усмихна. Може би прислужникът му беше прав — колкото повече знаеш за някого, толкова повече се разочароваш. Знаеше ли Скейтлок за тайните пороци на господаря си — чашата червен кларет, привлекателността на по-възрастните от него жени и най-вече тръпката от хазарта, дори когато знаеш, че противникът ти е по-умен, картите — подредени и късметът — срещу теб? Правникът отново се огледа, но тази вечер нямаше възможност да прегрешава — никой не играеше на карти. Оставаше му само утехата на виното. Той повика кръчмаря, поръча си нова чаша и жадно отпи. Чудеше се какво трябва да предприеме относно смъртта на Берисфорд. Какво щеше да открие? Той се прозя и осъзнавайки колко е уморен, остави чашата си недопита и отново излезе в студения нощен въздух. Група стражи преминаха край него с маршова стъпка, знамена и светилници в ръце. Тази нощ беше особено студена и нямаше изгледи времето да се промени. Намери къщата вече притихнала, Джон и Катрин се бяха прибрали в спалнята си, децата също си бяха легнали. Къщата беше почистена и пометена, огънят беше слаб и чираците по сламениците бяха също потънали в сън. Никълъс се отправи към стаята си. Катрин му беше оставила две нови свещи. Той ги запали и се огледа, наслаждавайки се на уюта на чисто преметената стая и затоплената сребърна грейка между завивките на леглото му.
Той седна на масата и разгърна доклада на съдебния следовател за смъртта на Берисфорд. Отначало имаше описание на Берисфорд — ерген, 55-годишен, с тъмни очи с тежки клепачи, голям клюнест нос и жълтеникав тен. Следваха докладите, за които сър Еймиъс беше споменал — за движението на Берисфорд в петъка, преди да изчезне и показанията на свидетелите, които го бяха видели близо до „Светият покров“ във Винтри. Никълъс забеляза съвпадението — това беше много близко до мястото, където живееше Фромлих. Забеляза също, че в канавката не е имало никакъв труп преди един часа на обед в четвъртък и все пак тялото е било намерено с почти сухи дрехи именно там, четири часа по-късно.
Беше озадачен от броя на хората — местни фермери, селяни, калайджии и амбулантен търговци, — които се кълняха, че не са виждали непознат човек или каруца в района. Тогава, чудеше се той, кога е бил преместен трупът на Берисфорд и положен в канавката така, че да имитира самоубийство?
Тук бяха и клетвените показания на един писар, Питър Кранфийлд, който бил в бръснарницата във вторник, преди да открият тялото на Берисфорд. Влязъл един човек и извикал: „Намерили са лорд Берисфорд!“ „Къде?“ — попитали бръснарят и Кранфийлд. „Самоубил се е на Примроуз Хил!“ — отвърнал човекът. Свещеникът на „Свети Дънстън“ в западната част на Лондон, Одо Лайтфут, свидетелствал, че е ходил с един приятел при продавач на пергаменти в двора на „Сейнт Пол’с“. Лайтфут останал пред магазина да чете, докато приятелят му бил вътре. Изведнъж един младеж с нахлупена шапка, потупал Лайтфут по рамото и попитал: „Чухте ли новините?“ „Какви новини?“ — попитал Лайтфут. „Намерили са лорд Берисфорд.“ „Къде?“ „В Лестър Фийлдс при Стената на мъртъвците, нанизан на собствената си сабя.“ След това мистериозният вестител изчезнал.