Известно време Никълъс се взираше в мрака.
— Първо — прошепна той, — Валанс не е искал да бъде заловен жив. Тайната е била съхранена в паметта му, затова се е съпротивлявал, уплашен да не го измъчват. Второ, кралят или по-скоро сър Еймиъс от негово име, се опитал да разкрие тайната, но не постигнал успех. Трето, запомнили са молбата на Валанс към Берисфорд, затова са му наредили да продължи търсенето им — или са се надявали да го сплашат? Четвърто, от какво е бил толкова уплашен Берисфорд? — Никълъс се почеса по главата. — Какво още? А, пето, кой е посетил Берисфорд вечерта преди да изчезне? Какво съобщение е носел? Шесто, Фромлих е жертвеното агне, но защо? Седмо, какво общо има престъпник като Пазителя на Портите с цялата работа?
Тръпка премина по гръбнака на Никълъс, имаше чувството, че навлиза в Долината на Смъртта.
Никълъс Чърк се събуди на другата сутрин. Погледна през малкия двукрил прозорец и изстена. В полумрака отвън мъглата беше плътна като пара в баня. Запали свещ и бавно започна да се облича. Около него къщата още беше тиха. Отвори вратата и се ослуша, благодарейки на Бога, че близнаците още спят. Беше чул Скейтлок да се връща късно, затова реши да го остави да поспи и да се сдобри с него по-късно. Препаса широкия колан, увери се, че рапирата и камата лесно излизат от ножниците си и слезе долу. Огънят в кухнята още тлееше. Една сънена прислужница нареждаше масата. Никълъс грабна малко хляб и сушено месо от килера и бързо излезе. Улиците и алеите на Чийпсайд бяха тихи и в мразовитата утрин светилниците все още горяха, а от време на време някоя факла се мяркаше из мрака. Хората, които срещаше, приличаха на призраци, те се плъзваха безшумно край него, плътно загърнати в наметките си със спуснати качулки. Повечето от тях бяха градски или съдебни служители, срещаше се и по някоя проститутка, която се прибираше подобно на прилеп в гнездото си преди да се зазори. Каруци преминаваха с тропот край него и видът им беше още по-злокобен, защото ги караха тъмни, неясни фигури. Чърк вървеше внимателно по заледената улица към мястото, където Нюгейт заплашително се извисяваше в мъглата срещу черквата „Светият покров“.
Нюгейт беше мръсен и зловонен. Огромната порта с кулички, укрепена и ужасяваща, гледаше към Сноу Хил, откъдето вътрешностите, изпражненията и кръвта от касапниците се стичаха по пълните с боклук канали към Флийт Стрийт. Никълъс спря и се загледа в шумната вятърна мелница над портата, чиято перка се въртеше бавно, за да пропусне свеж въздух — Нюгейт беше толкова тесен, че нямаше място въздухът да циркулира. Дори посред бял ден коридорите му се осветяваха с лампи. Никълъс дръпна звънеца и след остра препирня с пазача, една странична врата се отвори. Той влезе в жилището на портиера, голяма, настлана с каменни плочи стая, мъждиво осветена и миришеща по-лошо от свинска кочина. Разпита го главният тъмничар, изпит мъж с жълтеникаво лице, облечен изцяло в черно, с мътни очи и лице, подобно на череп. Никълъс го разпозна по прякора „свещеника“. Гущеровите му очички едва потрепваха на безизразното лице, докато Никълъс обясняваше целта на посещението си. „Свещеникът“ прегледа пълномощните, които сър Еймиъс беше подписал, кимна, щракна с пръсти и поведе Никълъс по осветените с факли коридори. Пресякоха Двора на пресата, където престъпниците, които отказваха да се разкаят, бяха премазвали под огромна, обкована с метал врата. Никълъс я зърна и стомахът му се обърна при вида на тъмночервените петна, които покриваха долната страна на тежката дървена плоча.
Преминаха през общата част, където престъпниците, мъже и жени, очакваха процесите си. Ужасяващата воня беше смесица от немити тела, лоени свещи и най-ужасната от всички миризми — на гнева и ужаса пред неизбежната смърт. Най-накрая завиха по един коридор и пазачи с черни от мръсотия лица, с униформи, които представляваха разнородна колекция от ужасни парцали, отключиха тежка врата. „Свещеникът“ поведе Никълъс по един тъмен тунел покрай решетъчните врати на килиите. Спря пред една от тях, избра ключ от пояса си, отключи я и вкара Никълъс в помещение, което не беше нищо повече от пещера. Нямаше прозорци, а две кофи, пълни с човешки изпражнения, стояха точно до вратата. Един мъж с вериги на китките и глезените, с мъка се изправи на крака. В мъждивата светлина Никълъс долови блясъка на обградени с тъмни кръгове очи, рошава коса и брада и изпито, отчаяно лице.