Никълъс се облегна на пейката. Чудеше се дали Скейтлок е свършил нещата, които му беше възложил. Той съжаляваше за спора им предишната вечер и мълчаливо си обеща да се реваншира за безбройните въпроси на своя слуга. А и постоянните безмълвни молби на Катрин. Никълъс притвори очи. Трябваше ли да прости на брат си Робърт, задето беше спечелил сърцето на Биатрис, голямата любов на Никълъс? Трябваше ли да се върне в Норич и да се сдобри с цялото си семейство? Може би и да се установи там? След големия скандал Никълъс се беше отпуснал и остави обстоятелствата да диктуват хода на живота му. А сега и тази работа. Той не се съмняваше, че сър Еймиъс го използва. Щеше ли това да му докара повишение? Или безчестие? Или нещо по-лошо?
Никълъс се изтръгна от унеса си. Сър Еймиъс беше споменал Синята кожа и може би беше време да поразпита дали мародерът има пръст в убийството на Берисфорд. Стресна се от ръка, която стисна неговата.
— Мастър правник, помниш ли ме?
Чърк погледна надолу към дребосъка, висок не повече от метър и двайсет, чиято къдрава коса обграждаше съсухрено лице, покрито със силен грим. Мъжът беше облечен в евтини ярки дрехи — жакетът и панталонът му бяха от разноцветна тафта, а предната част на панталона му беше невероятно издута. Пръстите му бяха отрупани с множество евтини пръстени. Никълъс се загледа в усмихнатото лице и огромната халба, която човечето носеше в дясната си ръка.
— Разбира се, Богбийн! — Той въздъхна. — Как бих могъл да те забравя! — Кимна към халбата. — Какво правиш, пиеш ли или се къпеш?
Богбийн се засмя с плътен гърлен смях, изненадващ за такъв дребен човек.
— Наблюдавах те — каза той. — Изглеждаш угрижен.
— Ти си много проницателен, Богбийн.
— И се досещам защо.
— Така ли?
— Един човек те наблюдаваше. Сега не е тук, но те чака отвън.
— Знаеш ли кой е?
Богбийн поклати глава. Никълъс побутна към него една монета.
— Заповядай, Богбийн. Ето ти нещо за труда. Когато си тръгна, погрижи се загадъчният преследвач да не ме последва.
Джуджето се усмихна и се отдалечи. Никълъс стана и излезе от кръчмата. Студеният въздух навън го прониза, той потрепери и тръгна към Холбърн. Усмихна се, когато чу удар и вик. Погледна бързо назад — Богбийн яростно танцуваше около една загърната в наметка фигура, просната пред вратата на кръчмата. Дребосъкът пищеше и виеше, редуваше въпросите си с цветисти ругатни и мръсни думи, докато обясняваше на падналия нещастник, че трябва да внимава повече къде стъпва.
Никълъс забърза и зави по мрачната уличка, която водеше до Уличката на бояджиите. Беше уморен и измръзнал. Спря и се зачуди дали да не се върне при Катрин и да я успокои за Робърт. Наведе се да почеше крака си, убеден, че е хванал бълхи в мръсната кръчма, и изведнъж усети полъх над дясното си ухо. Една кама с широко острие се заби дълбоко в дървената стена на къщата до него. Ужасът за миг измести умората му и той се заоглежда с широко разтворени очи.
— Когато се съмняваш — прошепна си Никълъс, — бягай! И като се уви плътно с наметката си, той хукна по улицата, като разблъскваше просяците. Тича, докато достигна Уличката на бояджиите, после бързо премина по Боуърс Роу и Флийт Стрийт, където си нае каруца. Не се успокои, докато не стигна пред една висока стара къща на Ролс Пасидж, близо до сградите на съда. Чудеше се дали нападателят му е обикновен разбойник или опитът за убийство беше свързан с престъплението, което разследваше. Кой го преследваше — шпионин на съда или някой слуга на Пазителя? Всъщност не го интересуваше. Беше му студено и беше уморен. Искаше да се скрие и да спи. Утре щеше да мисли и планира.
Той лекичко почука на вратата на къщата и когато чу стъпки по сводестия каменен коридор зад нея, тихичко измъкна камата си. Жената, която отвори, беше висока, с черна коса, в която се прокрадваха предателски сребърни нишки. Големи тъмни очи гледаха спокойно от гладкото сърцевидно лице, полуразтворените чувствени устни разкриваха бели равни зъби. Роклята й беше от тъмна тафта, с поръбени с лен маншети. Над тъмните й обувки с дебели подметки се мяркаше бяла фуста.
— Какво искаш, сър? — попита тя с широко разтворени от ужас очи.
Никълъс блъсна вратата и влезе вътре, като държеше камата до пищната гръд на жената. Тя отстъпи.
— Какво искаш? Имам само малко сребро.
— Искам теб.
— О, сър, моля те! Никълъс приближи камата.
— Нямаш друг избор.
Жената отстъпи и притисна ръка до устните си.
— Ти си ме наблюдавал — прошепна тя. — Прислужницата ми я няма. Прислужникът е за покупки.
Никълъс чу звук от стаята в края на коридора, усмихна се и поклати глава.