— Мисля, че лъжеш. Затова тръгвай по стълбите и по-тихо.
Като протестираше тихо, жената въведе Никълъс в просторна спалня, за чийто уют допринасяха плътните разноцветни гоблени по стените. Малки килимчета покриваха дървения под, а дъбовите мебели блестяха от отражението на огъня, който весело гореше в камината. Никълъс побутна жената към голямото легло с балдахин, поръбени със златно възглавници и тежката зелена кувертюра.
— Какво правиш, сър? — извика тя.
Никълъс седна на леглото, без да изпуска камата.
— Съблечи се! — нареди той.
— Не, сър, няма да го направя!
— Съблечи се! — изръмжа той.
Жената бавно разкопча колана и копчетата на роклята си и я свлече.
— Всичко! — нареди Никълъс и остана доволен, едва когато пищното тяло на жената, сякаш издялано от мрамор, блесна в кръга от тъмна тафта.
— Ела тук — каза правникът с надебелял глас.
Тя бавно отиде при него, като прикриваше гърдите си с ръце.
— Пусни си косата!
Ръцете на жената се вдигнаха и издърпаха сребърния гребен, така че тъмните й кичури паднаха като воал върху раменете й. Никълъс се изправи и я прегърна, притискайки мекото й тяло.
— Мистрес Сачет — промърмори той през парфюмираните й къдрици. — Много ми липсваше.
Ръцете на жената обгърнаха врата му и тя се усмихна палаво.
— Никълъс — прошепна тя, — и ти ми липсваше! Последния път се беше напил и пееше любовни песни отвън. — Жената се разсмя. — А сега какво?
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
После Никълъс лежеше на една страна, загледан в тъмнината, заслушан в тихото дишане на жената до себе си. Навън вятърът се беше засилил, блъскаше по прозорците и караше старите греди да скърцат и стенат. Никълъс се усмихна като си помисли за вдовицата Сачет и утехата на нейното топло, пухкаво тяло. Познаваше я, откакто беше дрипав студент в „Пегас“ и се мъчеше с трудните закони на английското право. Бяха станали любовници и близки приятели. За него тя беше най-безкористния човек, когото познаваше — не искаше нищо, освен приятелство. Той винаги се шегуваше, че когато стане канцлер, тя ще стане най-издигнатата дама в съда. Никълъс се размърда, когато камбаната на „Св. Етълред“ би за вечерня, и тихичко стана. Целуна спящата жена, облече се и безшумно слезе по стълбите. Излезе на улицата и предпазливо се огледа. Знаеше, че е в опасност и в този момент почувства собствената си слабост. Както винаги, не искаше да застане лице в лице с основния проблем — нямаше никакво обяснение за убийството на Берисфорд и в ума си все още отказваше да приеме, че собственият му живот е застрашен.
Като се движеше в сенките, той се запъти обратно през тихите улички. Тъкмо щеше да завие зад един ъгъл, когато потръпна от страх — от мрака изскочи една фигура и му препречи пътя.
— Спокойно, господарю! — пропя веселият глас на Скейтлок.
— За Бога! — изръмжа Никълъс. — Трябва ли да се промъкваш като крадец в нощта!
Скейтлок се усмихна, забравил острите думи от предишната вечер.
— Липсваше ми, господарю!
В употребата на тази дума Скейтлок влагаше лека ирония.
— Името ми е Никълъс — възрази Чърк, — а освен това преди малко хвърлиха нож по мен.
Скейтлок изведнъж се намръщи и се приближи. Долови уханието на жена, но забрави за заяжданията си. На слабата светлина лицето на Никълъс изглеждаше призрачно бледо и изпито.
— В къщата няма спокойствие — каза Скейтлок. — Господарката Катрин е обявила война на близнаците. Дори господарят Джон се е скрил.
Той побутна Никълъс по улицата и го вкара в малка кръчма.
— Значи са те нападнали? — попита прислужникът, докато внимателно настани господаря си на един стол и придърпа още един към него. — Някой разбойник ли беше или е нещо свързано със смъртта на Берисфорд? Защото имам новини за нея.
Чърк отпи от виното, което Скейтлок поръча, после потърка очи.
— Всичко е свързано — каза той, — всеки може да е хвърлил ножа — убиец, изпратен Бог знае от кого. — Той принудено се усмихна. — А какви са твоите новини?
— Фромлих е мъртъв — отвърна простичко Скейтлок, — както и родственицата му.
Чашата падна от ръката на Никълъс. Той почувства, че се олюлява и се хвана за масата.
— Как е възможно?
— Преди час дойде съобщение от сър Еймиъс Петри. Фромлих бил посетен в затвора от един монах, възрастен мъж, който казал, че е изпратен от теб да даде утеха на Фромлих. Очевидно е подкупил тъмничаря да донесе вино. Поговорили малко и когато си тръгнал, Фромлих бил жив.
После, когато тъмничарите разнасяли храна, открили щавача мъртъв в килията му. Отровата в чашата му за вино е можела да убие и кон.
— Не съм изпращал никакъв монах.