— На млади години — каза тя високо, за да чуят всички — бях истинска крепост. Мъжете се опитваха да я превземат, но малко бяха допускани зад портите й. Но щом веднъж влезеха — ръката й се вдигна към устните в израз на престорена невинност — в какъв рай се оказваха! — Тя погледна към Църковния пристав. — Колкото до теб, свинско лайно, ти не би различил истинска дама, дори ако стои пред теб.
— Важната дума е „ако“ — отвърна й той.
Хари отиде до мъжа и силно го настъпи с тежкия си ботуш, докато го видя да примигва от болка.
— Млъкни! — изсъска Ханджията. — И докато си говорим, дръж си ръцете по-далеч от пояса на Франклина.
Спорът може би щеше да продължи, ако Мелничарят, който сега хъркаше в ъгъла, прегърнал гайдата си като бебе, не беше пръднал силно и паднал от стола си. Настана всеобщо веселие, предизвикано от объркването му, последвано от още неприятни звуци, идващи откъм задницата му. Поклонниците се разтърсиха от искрен смях или учтиви кискания. Дори мрачният Рицар се усмихна сухо.
Хари, доволен, че напрежението спада, отново плесна с ръце.
— Спомнете си облога ни! — изрева той. — Всеки поклонник ще разкаже по две истории. Има награда за най-добрата от всеки вид. Денят е мрачен, седим тук и се джафкаме. По-добре да чуем някой разказ за ужасни деяния и черни като нощта сърца.
— И кой ще го разкаже? — попита Орачът. — Не можем да стоим и да се караме през цялото време.
— Аз мога да ви разкажа една мрачна история — обади се Правникът от ъгъла, където седеше мълчаливо.
Всички поклонници го погледнаха. Той се изправи, намести на раменете си, скъпата си раирана наметка, поръбена с агнешка кожа и пъхна палци в кожения пояс около тънката си талия. Хари го изучаваше. Кротък човек, отсъди той. Когато Правникът говореше, тонът му беше често циничен, но когато го разпитваха за законите, можеше свободно да ги цитира от първите закони на крал Хенри III до последните актове на парламента. Хари стисна устни.
— Най-добре е да го направя — продължи Правникът и мургавото му, язвително лице се оживи от усмивка — иначе ще спорим до Второто пришествие.
Хари улови мрачния му поглед и осъзна, че той гледа към Игуменката, която седеше изправена и хранеше кученцето си със скъп, напоен в мляко, хляб. Странна група, размишляваше Ханджията. Игуменката, майка Еглантин, вдигна поглед, изчерви се и пак сведе глава, сякаш беше притеснена от думите на Правника. Интересът на останалите също се събуди и наблюдателният Хари забеляза бързите им движения. Икономът се надигна с отворена от удивление уста, но се опомни и си седна. Църковният пристав остави тежката си халба. Вече изглеждаше толкова пиян, колкото се преструваше, че е.
— Правникът е прав — обади се Рицарят. — Нека сега чуем неговия разказ.
Понесе се общ одобрителен шепот и Хари покани Правника да седне на тежкия резбован стол начело на масата в залата.
— Заповядай, мастър Правник. Разкажи ни история за черни деяния и сърца, изпълнени с мисъл за убийства.
Мъжът леко се усмихна, намести пояса си, седна и взе чашата вино, която Хари сложи пред него.
— Тъй да бъде — обяви той. — Ще ви разкажа една история за предателство и интриги, за изискани принцове и жажда за власт. Ще ви разкажа за кървави дела, скрити под покрова на нощта, но не и от Божиите очи.
ПРОЛОГЪТ НА ПРАВНИКА
В една стая, високо в замъка Райзинг, който се издигаше над равната норфъкска провинция, Изабела, вдовстващата кралица, майка на могъщия Едуард III, се готвеше да умре или поне такъв слух се носеше по коридорите и галериите на този мрачен, непревзимаем замък. Нишката на живота на старата кралица щеше да бъде прекъсната: тя умираше от тежка болест, без никого край себе си. Изабела седеше, облегната на големите възглавници и гледаше любимия си оръженосец Валанс, а прочутата й някога руса коса беше вече мръсносива. Младият мъж толкова й напомняше на Мортимър, най-голямата любов в живота й, уелският барон, който беше споделял изгнанието й, преди да се завърне в Англия като Божие възмездие и да помете кекавия и съпруг Едуард II и неговите влиятелни поддръжници, лордовете де Спенсър.
— Всичко изчезна — въздъхна тя — като сенки на слънчева светлина. Валанс, всичко е готово.
Младият оръженосец кимна и отвори уста, за да каже нещо, но ръката на кралицата се протегна, твърде енергично за жена, която се предполагаше, че умира и притисна твърдо пръсти до устните му.
— Достатъчно! Достатъчно — прошепна Изабела. — Готов ли е ковчегът?
Валанс кимна.
— Оловен ковчег. — Той се опита да прикрие вълнението си. — Ще бъде поставен в друг, дъбов. Кралят се съгласи да те откарат по Майл Енд Роуд и да те погребат в „Грейфрайърс“.