Выбрать главу

РАЗГОВОРЪТ НА ПОКЛОННИЦИТЕ

Правникът прекъсна разказа си, когато Кармелитът с почервеняло от възбуда загоряло лице, скочи на крака.

— Това не е приказка! — възкликна той. — Бил съм във францисканската черква. Едмънд от Абингдън наистина беше отшелник там. И костите на Мортимър лежат пред централния олтар.

— Всички знаят това — презрително каза Монахът, като гледаше завистливо спътника си.

— Но не всеки знае — продължи Кармелитът надуто, като облизваше пълните си устни — тайната на саркофага на кралицата-майка.

— За какво говориш? — попита Батската невяста, преди да скрие лицето си в дълбоката купа с кларет.

— Казвам — отсече Кармелитът като посочи към разказвача, — че този саркофаг, както го описа нашият почтен приятел, е украсен с резба и се намира в параклиса на Богородица.

— И каква е загадката? — попита Ханджията Хари. Кармелитът седна.

— Може би не толкова загадка — отвърна той, — колкото едно голямо мълчание. Никой не идва при саркофага. Нито децата, нито внуците на Изабела някога са го посещавали. Не са четени литургии за упокой на душата й.

— Защото са я мразили — каза Продавачът на индулгенции. — Той се огледа, като ровеше с пръсти из русата си коса. — Мразели са я — повтори той със силен шепот.

— И не е имало литургии? — попита Търговецът.

— Нито една — отвърна Кармелитът. — Когато бях там за последен път, бях толкова заинтригуван, че прегледах Регистъра на мъртвите. — Той млъкна за по-голям ефект. — През последните десет години не е била отслужена нито една литургия.

Търговецът стана, за да напълни отново чашата си от каната вино, която Франклинът беше донесъл.

— Имам колеги, които търгували в Норфък, преди Изабела да умре — каза той. — Понякога се опитвали да влязат в замъка Райзинг, но се оказало, че е невъзможно. Провинцията наоколо била пълна с кралски стрелци. Много малко хора можели да влязат вътре, а всички, които излизали, били претърсвани основно.

— Това важи и за пристанищата в Норфък — обади се Морякът.

Правникът плесна с ръце.

— Чувам какво говорите — обяви той с полуусмивка — и след малко ще стигна до това…

III част

ПЪРВА ГЛАВА

Никълъс Чърк и Скейтлок тръгнаха по улиците към вонящите коптори на квартала Алсейша около манастира Уайтфрайърз. Във въздуха се носеха сажди, деца просеха на уличните ъгли, пияни жени лежаха по алеите заедно с труповете на кучета и котки. Прасета пируваха с боклуците, струпани в канавките. Един луд продаваше невидим пергамент, а жена с буца в гърлото предлагаше да изпие галон вода и да го повърне срещу едно пени. Дори дъждовните капки, които падаха от надвисналите облаци, сякаш съдържаха сяра. С ръка на сабята Никълъс си проправи път през мошениците и разбойниците, които бродеха тук, достатъчно далеч от служителите на закона. „Въдичарите“ — мъже и жени, които пъхаха пръчки през прозорците и измъкваха с тях ценности. „Артистите“, които се преструваха, че са участвали в последната война и се обличаха като инвалиди, хленчещи колко е тъжно, че старите войници трябва да просят, за да живеят, а младежите яздят коне. Скейтлок ги погледна. Чърк му беше разказал за тях — хората, които могат да изрисуват ужасни язви и рани, дори да се преструват, че са изгубили ръка или крак, макар че вечер се прибират съвсем здрави, за да се насладят на плячката си. Той бръкна в кесията си, търсейки монета за една просякиня, която обикаляше наоколо с деца, увиснали на мръсните й поли. Чърк стисна ръката му.

— Тази е от жените, които рисуват изкуствени рани по децата си и ги пращат да просят — прошепна той. — Виж и онзи! — Той посочи към мястото, където един напълно гол луд танцуваше. Басирам се, че е толкова нормален, колкото ти или аз — но престорената лудост може да е доходен начин да си изкарваш хляба.

Срещу разпръснатите сгради на кармелитския манастир, Никълъс и Скейтлок поеха по паважа през разрушената арка по улицата към мръсна кръчма. Прозорците й бяха заковани с дъски, боята й се лющеше, а табелата, изобразяваща пиян епископ на магаре, висеше накриво. Никълъс се вмъкна в мрака на кръчмата и огледа сбирщината разбойници, събрани там.

— Крабтрий! — извика той. — Знам, че си тук, негоднико!

Скейтлок стоеше като хипнотизиран, стъписан, че господарят му се осмелява да отправи предизвикателство към това сборище от престъпници. Но изведнъж, сякаш от нищото, се появи един мъж. Беше облечен в пъстър жакет, панталон и ботуши в крещящ цвят. Беше роден негодник, макар лицето му, с лукави очи и вечно ухилена уста, да не беше неприятно. Черна като нощта коса обграждаше загорялото му лице и стигаше до раменете му. Усмихнат, той каза: