— Мастър Чърк, спасителю, заповядай в скромното ми жилище.
— Крабтрий — каза Никълъс, — ти си най-безочливият пройдоха под слънцето! Това е слугата ми Хенри Скейтлок.
Очите на Крабтрий, които имаха странен бледосин цвят, срещнаха тези на Скейтлок и той му протегна топла, силна ръка.
— Добре дошъл, Хенри.
Скейтлок стисна протегнатата ръка. Инстинктивно хареса човека срещу себе си.
— Елате! — Крабтрий ги покани с ръка. — Кръчмарю — изрева после той, — дай шише от най-доброто си вино и три чаши! Мастър Чърк ще плати сметката.
Той ги преведе през залата, като успокояваше тревогата или недоволството, породени от появата на двама непознати, с весела усмивка и тихи увещания. Скейтлок забеляза, че масата, която избра, беше в най-далечния край, доста отдалечена от останалите и в близост до малка задна врата. Когато седнаха, Никълъс посочи вратата.
— Навиците ти не се променят, Крабтрий. Винаги готов да побегнеш.
Крабтрий направи благочестива гримаса и разпери ръце.
— Недоразумения, мастър Чърк, недоразумения. Те ме преследват и насън и отравят живота ми.
Те млъкнаха, когато кръчмарят донесе виното и чашите. Крабтрий им сервира изтънчено и учтиво, сякаш вечеряха на голяма маса в общежитие на правници.
— Да ти представя мастър Крабтрий — започна Никълъс, като се усмихна на Скейтлок. — Според собствените му думи той е много онеправдан. Не е крадец, просто трудно различава своята собственост от тази на другите.
— Точно така е — пропя Крабтрий, като се облегна на стената, зарадван на това, което прие като подходящ комплимент. — Твой слуга, мастър Чърк. От време на време се изкушавах да ти стана слуга — той хвърли ослепителна усмивка на Скейтлок, — макар да виждам, че мястото е вече заето.
Никълъс рязко се приведе над масата, сграбчи Крабтрий за ръката и каза:
— Днес е ден за плащане. Дойдох да си събера дълга. Крабтрий принудено се усмихна и с лекота освободи китката си от хватката му.
— Каквото кажеш, мастър Чърк, каквото и да е.
— Знаеш ли нещо за смъртта на Берисфорд? — Нищо.
— Чувал ли си за мошеник на име Синята кожа?
— Знам името, но не и човека. Аз ограбвам живите, мастър Чърк, не мъртвите.
— Излиза, че не можеш да ни помогнеш.
— Не, мастър Чърк, не мога.
Крабтрий се изправи, прехвърли излинялото си наметало през рамо и се отправи към вратата на кръчмата, където се обърна. Лицето му се изкриви в гневна гримаса.
— Разкарай се, Чърк! — извика той. — Ще се видим в ада, преди да ти проговоря отново.
Преди Никълъс да му отговори, той беше излязъл.
— Ако днес е ден за плащане — промърмори сухо Скейтлок — ти си остана тъй беден, както и в началото, господарю.
— Млъкни, Скейтлок.
— Разбира се, господарю.
Никълъс допи на една глътка виното си и излезе в студения здрач. Беше ядосан и ако трябваше да признае, обиден, че Крабтрий толкова лесно се беше отказал от него. Скейтлок се влачеше зад него и мърмореше. Никълъс знаеше, че ругае под нос. Точно в началото на улицата, близо до входа на Уайтфрайърз, едно камъче плесна в локвата пред него.
— Не мърдай, мастър Чърк — изсъска един глас. — Не исках да те обидя, но циркът, на който присъства, беше необходим. Не, не се приближавай. Спри и се прави, че разговаряш със слугата си.
Никълъс се обърна и едва не се сблъска с изумения Скейтлок. Намигна му.
— Стой тук, Хенри — прошепна той, — сякаш разговаряме тихичко. — После се обърна и огледа улицата зад себе си. — Продължавай, Крабтрий — каза той тихо.
— Познаваш ли Пазителя на Портите? — гласът на Крабтрий беше почти недоловим.
— Чувал съм за него.
— Той е замесен в смъртта на Берисфорд.
— Откъде знаеш?
— Нямам никакви доказателства. За Бога, мастър Чърк, това не е съдебна зала, просто знам.
— Ами Синята кожа? Крабтрий тихичко изцъка.
— Иди в кръчмата „Корморанът“ — намира се на една улица близо до сградите на съда. Кръчмарят събира интересни вещи. Накарай го да ти покаже своя мавър.
— Какво е пък това?
— Ще разбереш. Сега тръгвайте, ще се видим скоро.
— Още нещо, Крабтрий.
— Какво?
— Открий каквото можеш за Берисфорд. Ще ти платя добре. Никълъс сложи ръка на рамото на Скейтлок и двамата тръгнаха. Крабтрий ги проследи с поглед и се засмя тихичко. После се облегна на опиканата стена и се загледа в потъмняващото небе.
— Не обичам да бъда заплашван — прошепна той. — Дори от Пазителя на Портите, проклет да е!