Никълъс и Скейтлок излязоха на Флийт Стрийт, където наеха факлоносец, който за едно пени ги заведе до „Корморанът“. Кръчмата беше в разнебитена четириетажна сграда. Горните етажи се издаваха толкова много навън, че сградата като че ли щеше да се строполи всеки миг. Голямата зала беше претъпкана с проститутки, сводници, апаши и мошеници — изметта на лондонския подземен свят. Те седяха край дървените маси и играеха на зарове, спореха или шумно ядяха от огромни купи вмирисано месо, сготвено с много подправки в евтина мазнина. Никой не обърна внимание на Никълъс и Скейтлок. Интересът на всички беше насочен към хазартната игра в центъра на помещението, където група комарджии, клекнали между мръсните рогозки, бяха вперили очи в заровете, които хвърляха с пукната оловна чаша.
— Господарю — прошепна Скейтлок, — огледай се. Когато го послуша, Никълъс си пое удивено дъх. Покрай стените беше наредена колекция от странни предмети. Препариран делфин имаше табела „Морско чудовище“. Огромна раковина беше описана като кула от слонова кост от изгубения Остров на Блажените. Балсамирана глава, тъмна и сбръчкана, беше, според едно парченце пергамент, главата на Голиат. Пропит с кръв, избелял флаг, в синьо и червено, бил носен от Саладин, когато превзел Йерусалим. Но централно място заемаше една фигура, поставена в сандък от олющено дърво и описана като „мавър от златните мини на Трапезунд18“.
Никълъс се приближи и я огледа. Тъмнокафявото тяло, облечено само с препаска на слабините, беше напълно мумифицирано. Очите бяха полуотворени, а устата се придържаше от тънка метална пластина, която свързваше брадичката и гръдната кост. Яркочервен тюрбан покриваше мазната черна коса. Никълъс сбърчи нос с отвращение. Погледна внимателно раменете, където боята беше започнала да се лющи, и изпитите бузи, осеяни с тъмносини петна.
— Какво има, господарю? Заради мавъра ли е? Никълъс поклати глава.
— Пред нас са тленните останки на Синята кожа, осквернителя на гробове, обесен или убит при някоя кръчмарска свада. Тялото му е било натъпкано с билки, боядисано и изложено тук.
— С какво мога да ви бъда полезен, господа?
Зад тях кръчмарят, подобен на бъчва лой, с плешива глава с формата на луковица и мътносини очи като на стара котка, ги наблюдаваше подозрително. Никълъс плъзна монета в мазолестата му длан.
— Чувал съм за колекцията ти и дойдох да я видя лично. Този мавър е доста интересен. Откога го имаш?
Ханджията сви рамене.
— От две-три седмици, но не се продава.
— Мъдро решение. Но е тук поне от две седмици, нали?
— Да, да, защо?
Още една монета смени собственика си.
— Няма нищо, Ханджийо, тръгвам си оттук помъдрял. Никълъс, последван от отвратения Скейтлок, се обърна и напусна кръчмата по възможно най-бързия начин.
— Е — каза той, когато се намериха отвън, — научихме три неща, Хенри. Първо, Фромлих не е виновен. Второ, убиецът на Берисфорд е вероятно Пазителят на Портите. И най-накрая, Синята кожа е намерил заслуженото възмездие, дълго преди Берисфорд да бъде убит.
РАЗГОВОРЪТ НА ПОКЛОННИЦИТЕ
Правникът млъкна и огледа притихналата кръчма.
— Мисля, че дъждът спря — каза Манастирския капелан. Той погледна към Правника и поклати глава. — Какви ужасни дела! Толкова много ужасни убийства!
— Любовта към парите е в корените на всяко зло — заприглася му Продавачът на индулгенции, като си играеше с жълтеникавата си коса.
Рицарят, седнал до камината, беше очарован от Игуменката, надвесена над малкото си кученце. Историята на Правника беше посрещната с напрегнато мълчание — тя им напомни за властта, която първите хора на страната носеха в кесиите и ножниците си.
— Продължавай! — извика Готвачът и почеса отворената язва на крака си, като още повече я раздразни.
Правникът поклати глава.
— Може би е по-добре да прекъснем за малко, щом дъждът спря.
Той остави изречението му да увисне във въздуха и поклати глава, когато слушателите му го убеждаваха да продължи. Изправи се и се уви плътно в палтото си. Пъхна палците си в поръбените с коприна джобове и излезе в градината зад кръчмата Икономът го последва.
— Трябва ли да разказваш тази история, Никълъс? — попита той, когато останаха насаме.
Правникът остана с гръб към него.
— Трябва да я разкажа — каза тихо той. — Миналата година сър Роджър Хобдън и сър Еймиъс Петри умряха. Едуард Трети също е мъртъв и аз съм освободен от клетвата си.
Икономът сви рамене и се върна в кръчмата. Правникът остана в очакване на по-леки стъпки и когато ги чу, дори не си даде труда да се обърне.