— Никълъс!
— Майко Еглантин!
— За мен ти винаги ще бъдеш Никълъс. Мислех, че за теб аз винаги ще бъда Биатрис.
Сега Правникът се обърна, разноцветните му очи бяха пълни със сълзи.
— За мен, майко Еглантин, лейди Биатрис умря преди много години.
Игуменката пристъпи напред.
— В името на свети Алой!
Правникът изсумтя:
— За Бога, госпожо, остави преструвките. Говори ми на прост английски, а не на дворцовия френски, който си научила в някакъв манастир в Стратфорд. Той пристъпи напред. — Виж се само — каза меко, — храниш кучето си с печено месо и най-хубавия хляб, накиснат в мляко. Разхождаш се с красива шапчица на главата и носиш златна брошка и броеница от кехлибар! — Той избухна: — Като си помисля, че аз и брат ми Робърт, мир на праха му, се карахме за теб!
Сините очи на Игуменката се впиха в неговите.
— Робърт е мъртъв — каза тя.
— И би трябвало. Ти разби сърцето му.
— Аз те чаках. Бях сигурна, че ще се върнеш — отвърна Игуменката. — И когато ти не дойде, все едно че се озовах в ада.
— Много странно — рязко отвърна Правникът. — Аз също бях там, но не те видях.
— Какво стана? — попита Игуменката, без да обръща внимание на обидата. Тя пристъпи напред и меките й бели пръсти се впиха в китката на Правника. — Никълъс, какво се случи?
— Изслушай историята ми, госпожо. Тя отстъпи.
— Станал си жесток — прошепна. — Сърцето ти се е превърнало в камък.
Правникът кимна.
— Да, госпожо, както казва поговорката: „Ако спиш сред вълци, ще се събудиш с вой“. — Той отмести поглед, загледан как лястовичките, които гнездеха под стряхата на кръчмата, се издигаха и спускаха над лехите с билки. — Аз не съм жесток, но светът е. Както рицарят носи щит, така всеки човек трябва да защитава душата си.
Игуменката се обърна и бавно се отдалечи към кръчмата. Правникът я наблюдаваше.
— Какъв е смисълът? — прошепна той. — Какъв е смисълът да пееш, ако никой не те слуша? Или да се усмихваш, ако никой не ти отвръща.
Той тръгна по застланата с жълтеникав камък пътека, вдъхвайки аромата на мента, мащерка, розмарин, магданоз и копър, които растяха тук. В тъмнозелените дървета зад кръчмата се обади кукувица и за минута Правникът притвори очи и се превърна отново в момче. Той, Робърт и Биатрис играеха на обсипаната с цветя поляна сред шубраците, близо до руините на замъка Бигод.
— Сър!
Правникът отново не се обърна.
— Да, сър Рицарю.
— Знам, че ти знаеш.
— Така ли?
— Не съм участвал в събитията — каза Рицарят, — изпълнявах заповеди. Случило се е нещо ужасно, нали?
— Не, сър Годфри. Просто пак бяха подтискани обикновените хорица, тези, които нямаха власт или покровители.
Правникът се изправи и смачка малко мента между пръстите си. После вдигна ръка, за да я помирише. Не се обърна, докато не чу, че Рицарят се връща обратно по пътеката.
После видя, че Хари Ханджията стои на вратата и го чака да се прибере.
— Пак ще вали! — извика той, като посочи небето. — Чакаме те да продължиш с историята.
Правникът погледна нагоре към облаците, които отново се събираха, за да препречат пътя на слабата слънчева светлина. Отново огледа двора. Всичко беше свежо. Събра мислите си и тръгна бавно към вратата на кръчмата. Вдиша чистия пролетен въздух и осъзна, че трябва да внимава. Ако разкажеше историята, щеше да се чувства пречистен, като че ли се е изповядал. Но той беше достатъчно проницателен, за да осъзнава, че тайната, която знае, все още е ревниво пазена от облечените във власт. Да, старият крал беше мъртъв, положен в ковчега си в Уестминстърското абатство, но синовете му бяха още живи — силни млади ястреби, кръвожадни като по-големия си брат, Едуард Черния принц, чийто труп, изгнил от сифилис, лежеше пред централния олтар в катедралата в Кентърбъри. Поклонничеството на Правника имаше за цел не само да почете гробницата на Томас Бекет, но и да се помоли за покойния крал и за злото, което беше причинил. Правникът спря, съблече палтото си и в този момент Продавачът на индулгенции, с чаша вино в тлъстата си лапа, със залитане излезе през вратата. Беше окичил главата си със зелен венец, както кичат кръчмарските врати. Червендалестото му лице беше вече мораво от изпития кларет.
Правникът с отвращение погледна червените циреи и белите пъпки, които обсипваха лицето му, лукавите му очи под гъстите черни вежди и рядката му брада, която покриваше пъпчасалото му лице.
— Много хубава история — изфъфли той. Дъхът му миришеше на вино, чесън и лук.
Правникът скри отвращението си и се опита да мине край него. В този момент Продавачът на индулгенции му препречи пътя. Добродушието беше изчезнало от дебелото му, грозно лице.