Никълъс погледна към Скейтлок и вдигна вежди. Сър Еймиъс Петри и двамата съветници са били много пестеливи в доклада си. Никълъс се приведе напред.
— Каза ли лорд Стивън какво е отговорил Валанс на разпитващите го?
— Само клател глава и ги молел за свещеник. Сър Еймиъс му отвърнал, че ще му изпрати свещеник, веднага щом отговори на въпросите им.
— А господарят ти?
— Каза, че бил много нервен и стоял близо до вратата. Валанс го видял и го повикал. Прошепнал нещо, после главата му клюмнала. Очите му още били отворени, но от ъгълчето на устата му капела кръв. Бил мъртъв.
Никълъс беше очарован.
— Сигурно другите са разпитвали господаря ти?
— Разбира се. Лорд Стивън познавал младежа, защото продавал въглища и дърва за домакинството на старата кралица. Сър Еймиъс бил най-настойчив. „Какво ти прошепна младежът“ — питал той. „Нищо — отвърнал господарят ми, само промърмори нещо за свети Дени.“
— Господарят ти добре ли познаваше Валанс?
— Идвал е тук понякога, но само, за да направи поръчка. Мозби сви рамене. — Беше един от многото клиенти. И преди да ме попитате, не знам защо е споменал свети Дени, както не знаеше и лорд Стивън.
Писарят изтегли една скъсана нишка от дебелия си вълнен чорап.
— По-късно, доста по-късно, сър Еймиъс нареди на господаря ми да разследва обстоятелствата около смъртта на Валанс.
Никълъс остави чашата си. Намръщи се на Крабтрий, който се люлееше полузаспал на стола. Скейтлок беше издърпал стола си в сенките и ръката му прикриваше лицето.
„Защо — чудеше се Никълъс раздразнено — този човек е толкова потаен?“
— И откри ли лорд Стивън нещо? — попита той рязко. Мозби поклати скръбно глава.
— Посети францисканската черква и кея, където е бил ранен Валанс. Кралските стрелци на стража там твърдели, че спрели Валанс преди да стигне до галерата. Валанс извадил сабята си, започнал бой и младежът бил ранен.
Никълъс се размърда в стола си.
— Значи нищо необичайно не се е случило до петъка, когато лорд Стивън изчезна? Сър Еймиъс каза, че в къщата идвал някакъв непознат.
— Да — отвърна Мозби. — Лорд Стивън седеше тук. От няколко дни беше умислен, отказваше да яде и пие. От време на време промърморваше: „Трябва да ме обесят“ или „Трябва да ме изгорят“. Както и да е, пристигна куриерът. — Мозби махна с мършавата си ръка. — Не, не съм го видял, беше с наметка и качулка и остана до вратата. Лорд Стивън взе съобщението, донесе го тук, прочете го, после го хвърли в огъня. После ми каза да освободя пратеника, като викаше: „Ще направя каквото иска! Ще направя каквото иска!“
— Който и да е бил пратеникът — намеси се Никълъс, писмото, което е донесъл, е разстроило сър Стивън.
— О, да — каза писарят. — Същата вечер сър Стивън присъства на енорийски съвет в „Сейнт Мартин ин дъ фийлдс“. Беше тъжен и когато го попитах защо, той ми каза: „Всеки, на когото предстои да бъде изгорен, би бил тъжен.“ На другата сутрин той стана рано, отключи тайното си ковчеже и изгори куп документи. После излезе, все още много тъжен.
Никълъс потърка с пръсти около устата си.
— И нямаш представа кой е бил пратеникът или какво съобщение е донесъл?
Мозби отвори и затвори уста.
— Моля те — настоя Никълъс. — Колкото и глупаво да ти се вижда. Каквото и да е! Писарят прехапа устни.
— Мислил съм за това, разбира се! Когато отворих вратата, мъжът само попита за господаря ми, който го посрещна в коридора. Лорд Стивън изчака, докато реши, че вече не ги чувам. Чух само една фраза. Мисля, че куриерът каза: „На никого не съм казвал за това, но аз съм приятел на Патриций.“
— На Патриций? — повтори Никълъс.
— Да, да, мисля, че беше това. Чух „пат…“ и от края на думата заключих, че е латинска.
Никълъс погледна двамата си спътници и побутна Крабтрий с ботуша си, за да го събуди.
— Не бях заспал — протестира той, като триеше очи. Просто се наслаждавах на топлината.
— Всички ръкописи ли изгори сър Стивън? — попита рязко Скейтлок.
— Да, проверих всичко.
— И не намери нищо за човек, наречен Патриций или Патрик? — попита Никълъс?
— Абсолютно нищо.
— Бил ли е лорд Стивън замесен в нещо? Бил ли е… — Никълъс млъкна, за да подбере по-внимателно думите си.
— За какво намекваш? — отсече Мозби.
„Прекалено настоятелен съм“ — помисли си Никълъс. Беше сигурен, че писарят крие нещо, макар и да е само неоснователно подозрение.
— Господарят ми беше чудесен човек — обяви Мозби, разумен търговец, справедлив съдия, обичан и уважаван. Обичаше книгите и ръкописите и редовно посещаваше библиотеките на доминиканците и Темпъл. Обичаше и да се разхожда — добави той. — Лорд Стивън вървеше с мили из града. Казваше, че това му помага да мисли по-ясно.