Насочиха се през една от вратите, която водеше към гробището до църквата. Никълъс спря и се озърна.
— Има ли много от приятелите ти тук, Крабтрий? Усмихнат, Крабтрий мина през вратата. Никълъс и Скейтлок го последваха. Те се взряха в малките колиби и набързо струпаните бараки край стената. Крабтрий веднага беше разпознат от някои от престъпниците, които се криеха тук от пазителите на закона, защитени от закона за убежище. Последва поток от добросърдечни обиди, на които Крабтрий отговори с цветист език. Внезапно един мъж с остри уши и белязано от шарка лице скочи напред. Беше облечен от глава до пети в кафява кожа, а на главата си имаше шапка на шут с пришити малки звънчета.
— Познавам те! — изкрещя мъжът, сочейки с мръсния си показалец към Скейтлок.
— Разкарай се! — изсъска прислужникът. — Ти не би познал и собствената си майка.
Ръката на скитника се плъзна към острия нож, пъхнат в парцаливия му пояс. Тесните му, сближени очи проблеснаха.
— Сигурен съм, че те познавам — повтори той и устата му се разтвори в хищна усмивка.
Никълъс примигна при вида на жълтите гнили зъби, които стърчаха от възпалените му венци. Той видя буквата „Ф“, жигосана на бузата му — знак, че е фалшификатор.
Но мъжът беше видял робата на Никълъс и разбрал, че е адвокат. Той отстъпи, направи неприличен жест с пръсти и изчезна в тълпата.
Скейтлок излезе през вратата на улицата. Крабтрий стоеше и се опиваше от гледката и звуците.
— Чудя се — каза му Никълъс — дали някой тук знае нещо за наскоро починалия, макар и не много оплакван Уормууд.
Веселата усмивка на Крабтрий се стопи.
— За Бога, господарю, никога не питай! В името на всичко свято, най-много да получиш нож в корема. И откъде знаеш, че няма да те излъжат! Знам къде живееше Уормууд. Да отидем там!
Никълъс кимна в знак на одобрение. Те се присъединиха към Скейтлок и тръгнаха из Уестчийп. В кланицата цареше оживена работа. Мускулести касапи с кожени престилки режеха труповете на овце, говеда и прасета. Въздухът беше напоен с отблъскващи миризми, а паважът — хлъзгав от кръв. На стъпалата на колежа „Свети Мартин Велики“ двама продавачи на реликви и индулгенции крещяха към малка група развеселени зяпачи. Когато Никълъс премина край тях, те спряха да се карат и решиха да разрешат спора си с помощта на зарове. Пред Гилдията на златарите Крабтрий рязко спря и погледна през рамо. Загледа се по тясната улица, като изучаваше минувачите.
— Какво има? — попита Скейтлок. — Позна ли някого?
— Следят ни — каза Крабтрий. — Мисля, че са двама. Редуват се. Единият води, другият го следва. Ако имат нещо лошо наум, ще си проличи.
Пресякоха Сейнт Мартин’с Лейн и влязоха през Олдърсгейт. Едно хлапе, което продаваше изсушени котешки кожи, ги упъти към къщата на Уормууд, която представляваше тясно двуетажно жилище, сякаш притиснато от къщите от двете му страни. Дървото се ронеше, мазилката беше мръсна и небоядисвана от години. Тесните прозорци бяха със затворени капаци. Скейтлок опита вратата, но тя беше заключена. Крабтрий му каза да се отдръпне и извади от джоба си парче тел, извито в двата края.
— Уормууд може да не се е грижил за къщата си — каза той, като се навеждаше, — но съм сигурен, че е купил най-хубавата ключалка, а те са най-лесни за отваряне. — Пъхна телта в ключалката, докато Никълъс и Скейтлок стояха между него и минувачите, като се опитваха да скрият онова, което той правеше.
— Побързай! — промърмори Скейтлок.
— Правя всичко възможно — отвърна Крабтрий. — Което е повече, отколкото може да се каже за теб, Одран.
Никълъс погледна Скейтлок.
— За какво говори той? Прислужникът се изчерви и сведе поглед.
— Той знае за какво говоря — продължи Крабтрий. — Старият Крабтрий знае всичко. Аха…
Никълъс погледна — вратата беше отворена.
— Малко са нещата, които не знам за ключалките — изфука се мошеникът. — Всеки ден благодаря на милостивия Бог за мизерните години, които прекарах като помощник-ковач.
Те минаха по покрития с каменни плочи коридор. На долния етаж имаше три стаи — кухня, килер и малък салон. Изглеждаха необитавани от години. Стените бяха мръсни, рогозките — сухи и изгнили, а Никълъс забеляза миши изпражнения по овехтелите, мръсни мебели. Качиха се по стълбите, бърчейки носове от неприятната миризма, плашейки плъховете, които се криеха в многото дупки на стените. Горните стаи съдържаха разнебитени легла с мръсни чаршафи, очуканите мебели бяха покрити с лой от свещи. Крабтрий огледа онова, което явно е било стаята на Уормууд.
— Когато се разчуе за смъртта на Уормууд, това място, пълно с боклуци и мръсотия, ще бъде почистено — каза той. — Крадци ще вземат всичко, което могат да изнесат, и ще унищожат останалото. Какво очакваш да намериш тук, господарю?