Никълъс запуши носа си и се облегна на стената.
— Уормууд несъмнено е убил Берисфорд по нареждане на Пазителя на Портите. Берисфорд е бил видян близо до „Сейнт Пол’с“. Сигурен съм, че Уормууд го е убил тук. Би трябвало да има някакви следи от насилието. Берисфорд беше стар, но носеше сабя и не би предал живота си лесно. Да започнем отдолу. Едва ли са се качили тук.
Те слязоха по стълбите. Никълъс влезе в мръсната кухня. Огледа се и видя онова, което преди не беше забелязал — капак на пода в далечния ъгъл. Когато го отвори, откри дървени стълби, които водеха надолу в мрака. Нареди на Крабтрий да намери свещ и ги поведе по стъпалата. Най-долу спря и вдигна свещта. Избата беше малка и прашна. На стените имаше прикрепени факли и Скейтлок ги запали от свещта. Помещението се обля в светлина. Никълъс видя малко сгъваемо легло, стол, пукната кана, пълна с жабунясала вода, и чаша. По леглото имаше петна от кръв, а на мястото над главата в стената бяха вградени окови.
— Изглежда съм прав — каза Никълъс. — Сигурен съм, че ако огледаме внимателно избата, ще намерим следи от нещастния Берисфорд. — Вдигна угарката от восъчната свещ и си припомни доклада на следователя. „Сбъркал съм за това — промърмори си той. — Мислех, че само богаташите използват восъчни свещи.“ — Той хвърли угарката на пода. — Очевидно Уормууд е използвал само най-доброто, когато е упражнявал занаята си на убиец.
Крабтрий се наведе и започна да рови между рогозките. След няколко мига извика със задоволство и вдигна окървавено шалче.
— Вижте! — каза той. — От хубав плат е. Никълъс внимателно го огледа.
— На Берисфорд е. Според доклада на следователя липсвало от трупа му. — Той се огледа и тихичко подсвирна. — За Бога, да се махаме оттук.
Излязоха от мазето. Крабтрий каза, че е забравил нещо на горния етаж, но Никълъс знаеше, че иска да претърси къщата още веднъж и да вземе всичко ценно, което намери. Събраха се на улицата. Леденият дъжд продължаваше да вали, затова те се върнаха на Сейнт Мартин’с Лейн и влязоха в една кръчма зад сградата на търговските гилдии. Известно време Никълъс седя мрачно. Крабтрий нервно промърмори, че още ги следят. Правникът му каза да млъкне, после се облегна и се загледа в гредите на покрива. Скейтлок се извини и преди Никълъс да успее да каже нещо, пресуши халбата си и се измъкна от кръчмата по някоя от своите тайнствени работи.
— Крабтрий, какво знаеш за Скейтлок? — попита Никълъс. Лукавият разбойник се почеса по носа.
— Не сега, мастър. Не мога да се бъркам в живота на другите хора. Скейтлок сигурно ще ти каже сам.
Никълъс потропа с пръсти по масата.
— Какво открихме, Крабтрий?
Кръчмарят се върна с мастилницата, перото и пергамента, които Никълъс беше поръчал.
— Е?
— Не знам, господарю. Освен че Уормууд е убил Берисфорд. Измъчвал го е в мазето, после изнесъл трупа и го хвърлил в канавката на Примроуз Хил.
— Но как и защо?
Крабтрий поклати печално глава.
— Господарю, ти си правникът.
Никълъс въздъхна, взе перото и започна да подрежда мислите си.
В една кръчма малко по-нагоре по улицата двама френски търговци също обсъждаха какво са открили. И двамата бяха с наметки и качулки, приведени близо един към друг на покритата с мазни петна маса.
— Мислиш ли — попита по-старият, който имаше сива брада, — че нашият правник ще открие нещо?
— Той е само пионка — отвърна другият. — Но кой знае? Може случайно да открие онова, което ни е нужно.
По-младият сви рамене философски.
— Не знаем дали изобщо е носел писмо. Сивата брада изтри уста с опакото на ръката си.
— Валанс е знаел някаква ужасна тайна. Но каква е била тя?
По-младият довърши виното си и се изправи.
— Стой тук — каза той. — Ще отида да почистя двора на кръчмата, като се изпикая на калдъръма.
Той мина с бързи крачки през коридора и излезе в двора на конюшнята. Разкопча панталоните си и се облекчи сред облак пара. Щом свърши, се обърна, закопча се и тръгна към помпата, за да си измие ръцете. Млада жена стоеше там с ведро в ръка. Тя се обърна, когато той наближи. Златни къдрици ограждаха ангелско лице и сърцето на мъжа подскочи при вида й. Той посочи ведрото.
— Мога ли да взема малко вода?
Младата жена се усмихна и му предложи ведрото. Мъжът й благодари с поглед и го взе. Жената го заобиколи. Той се обърна.
— Не, само малко…
Гласът му секна. Младата жена се приближи и все така усмихната, заби дългата кама, която криеше в ръката си, между ребрата му.