— Първо — отвърна Скейтлок, — защо Валанс е дошъл в Лондон? Замъкът Райзинг е на брега на Норфък. Можеше да вземе кораб от Бишъпс Лин или някое от източните пристанища.
— Аз знам защо — каза Крабтрий. — Преди да умре, старата кралица вероятно е казала на Валанс да не действа прибързано, да не предизвиква подозрения. — Той се усмихна лукаво. — Сигурен съм, че ако прегледаме архивите за погребението на старата кучка, ще открием, че Валанс е присътвал. Щом погребалната литургия е свършила, проблемът бил само да се промъкне по страничните улички към дока Куинзхайт.
— Заради тайната на кралица Изабела — каза Никълъс. — Затова властите са го очаквали. Знаели са, че старата кралица е имала някаква тайна и сметнали, че щом погребението свърши, верният й васал ще се опита да се измъкне в чужбина.
— Съгласен съм — Крабтрий се облегна на масата. — Сигурен съм, че ще открием, че всички източни пристанища са били наблюдавани през последните дни на кралицата, както и известно време след смъртта й. Валанс се е надявал да се измъкне от Лондон.
Чърк потри очи.
— Какви други пропуски има? Защо Валанс е познал Берисфорд?
Двамата му спътници го гледаха въпросително. Чърк въздъхна.
— И най-важното, каква тайна е носел Валанс?
Той млъкна, защото извън кръчмата се чуха шум от тичащи крака и викове. Виковете „нещастие“ показваха, че се е случило нещо лошо. Крабтрий стана и отиде да разбере какво става. Върна се след няколко минути.
— Две убийства — възкликна той. — В една близка кръчма. Двама души. Единият е пронизан с нож, другият — отровен.
Никълъс потръпна и скръсти ръце.
— In media vitae sumus in morte — прошепна той. — „Смъртта ни покосява насред живота.“ Безмилостният косач ни причаква отвсякъде.
— Къде отиваме сега? — попита Крабтрий. — Какво можем да направим, мастър?
Никълъс се усмихна прикрито на начина, по който Крабтрий се беше промъкнал в компанията им и беше превърнал задачата на Чърк в своя. Хвърли перото на масата.
— Нямаме гаранции, че Пазителят на Портите вече не е разбрал какво е носел Валанс. — Той погледна към вратата, където шумът беше утихнал. — Какви нишки още можем да следваме? Фромлих е мъртъв. Берисфорд е мъртъв. Валанс гние в безименен гроб. Единственото доказателство, което имаме, е онова, което научихме от писаря на Берисфорд. Кой е Патриций? Защо е ужасявал Берисфорд? — Никълъс се изправи. — Сигурно има нещо, което Мозби е забравил. Той погледна към спътниците си. — Няма нужда да идвате, ако не искате, но аз се връщам в Уестминстър.
Скейтлок и Крабтрий простенаха.
— Какво друго можем да направим? Къде можем да отидем?
— Аз си имам друга работа — обяви Скейтлок.
— Аз мога да дойда — каза Крабтрий.
Когато излизаха, трябваше да изчакат пред вратата преминаването на катафалката. В нея имаше два трупа, покрити с груб конски чул. Чърк видя ботушите на мъртъвците да стърчат и се зачуди какво ли е станало.
— Смъртта настига всекиго — промърмори Крабтрий. — Никой не знае дали това не е последният му ден на този грешен свят.
Никълъс му каза да не бъде толкова мрачен и те тръгнаха по улицата през Олд Фиш Стрийт и Винтри и наеха лодкар, който да ги откара до Уестминстър, където дворецът гъмжеше от правници с раирани роби, съдии в алено, разсилни, ищци и подсъдими. Множество разбойници и търговци се блъскаха наоколо, като се надяваха да припечелят нещо от работата на върховния, гражданския, извънредния или финансовия съд. Никълъс и Крабтрий продължиха, докато стигнаха къщата на Берисфорд. Никълъс почука силно на вратата.
— Да не би Мозби да си е тръгнал — чудеше се Крабтрий.
— Слугите със сигурност вече са си отишли — каза Чърк. Извади камата от пояса си и още веднъж почука по вратата с дръжката й. Никакъв отговор.
— Има заден вход — забеляза Крабтрий.
Минаха по една тясна уличка и откриха разнебитената порта в края й леко открехната. Бутнаха я и влязоха в продълговата градина, обградена от висока каменна стена. Зад цветните лехи проблясваше вода. Никълъс се качи на по-високо, за да види.
— Какво има? — попита Крабтрий. Никълъс присви очи.
— Басейн с рибки.
Тогава забеляза цветното петно, което плуваше в езерцето, скочи долу и затича с всички сили по тясната, извита пътека. Езерцето беше широко, водата — леденостудена, а в средата, между лилиите, плаваше по лице Мозби. Следван от Крабтрий, Никълъс нагази във водата и заедно извадиха трупа, натежал от подгизналите си дрехи. Оставиха го на ръба на езерцето и се вгледаха в синкавото лице, изскочилите очи и отворената уста. Въженцето още беше около врата на стареца, впито в кожата на гърлото. Крабтрий погледна подутия език, чийто връх се подаваше между пожълтелите зъби и се обърна, за да повърне в замръзналата трева.